Време за дипломация: Защо ЕС трябва да поведе мира в Украйна

Мирът е призванието на Европа, не войната

ЕС трябва да спре да говори за войната като за инвестиция с гарантирана възвръщаемост

Три години и половина война, над 300 милиарда евро помощ и резултатът, който европейските лидери обещаваха – стратегическо поражение на Русия и победа за Украйна – все така го няма. Числата са категорични. По данни на Германския институт за световна икономика в Кил до средата на 2025 г. Украйна е получила над 309 милиарда евро военна, финансова и хуманитарна помощ, от които близо 149 милиарда само във въоръжение. Европа като цяло е поела ангажимент за около 257 милиарда евро, а Съединените щати – за 119 милиарда. Ако към това прибавим разходите за бежанци, „сметката“ на ЕС надхвърля 330 милиарда евро за четири години. И въпреки тази безпрецедентна инжекция фронтовата линия се измества бавно, но в полза на Москва. Това не е въпрос на пропаганда, а на аритметика. Когато толкова ресурс не носи обрат, отговорният политик не удвоява залога – той преосмисля стратегията.
А цената на тази стратегия се мери не само в евро, а и в човешки живот. Според анализ на американския Център за стратегически и международни изследвания (CSIS) от януари 2026 г. общите жертви на Украйна – убити, ранени и изчезнали – се оценяват на 500 000 – 600 000 души. Към това се добавят над 60 000 потвърдени цивилни жертви по данни на ООН – а реалната цифра почти сигурно е по-висока. Зад всяко от тези числа стои разбито семейство, осиротяло дете, майка, която чака син, който няма да се върне. Всеки месец, в който се отлагат разговори за мир, се добавят десетки хиляди жертви към тази статистика.
Военната реалност също не оставя място за илюзии. Украинската армия е изправена пред криза на личния състав, която нейните собствени командири определят като стратегическа заплаха. Изследване на шведския институт SCEEUS показва, че в началото на 2025 г. на Украйна са били нужни около 300 000 нови бойци, а е успяла да набере едва около 200 000 – недостатъчно, за да покрие загубите от убити и дезертьорство. Едновременно с това дезертьорството се превърна в най-разрушителния фактор: според различни данни, само за първите девет месеца на 2025 г. са образувани над 160 000 дела за дезертьорство, което води до нетен спад от 10 000-15 000 души месечно. Това не са войници, които бягат от страх – това са изтощени хора, прекарали по 100-200 дни на фронта без ротация, защото няма с кого да бъдат сменени. Армия в такова състояние не може да предприеме настъпление, тя едва удържа линията.
Тук стигаме до решаващото неравенство – индустриалното. Войната отдавна не е битка на смелостта, а на конвейера. Русия е превърнала икономиката си във военна машина: оценките сочат, че от около 1,25 милиона артилерийски снаряда през 2022 г. тя е стигнала до 2-2,3 милиона през 2024 г. с цел над 4 милиона годишно, докато ЕС и САЩ заедно произвеждат около 1,7 милиона 155-мм снаряда. Генералният секретар на НАТО Марк Рюте призна публично, че Русия произвежда за три месеца толкова боеприпаси, колкото целият Алианс за цяла година – и това при положение, че руската икономика е едва 5% от комбинираната икономика на НАТО. На места това дава на Москва превес от пет към едно в плътността на огъня. Отгоре на всичко Кремъл е обявил програма за превъоръжаване на стойност около 1,1 трилиона долара до 2036 г. – най-мащабната от разпада на СССР. Европа реагира със закъснение, с инициативата „ReArm Europe“ за 800 милиарда евро, но заводите не се строят за месеци, а нивата на военната помощ през 2025 г. всъщност спаднаха до най-ниските от началото на конфликта в Украйна. Когато едната страна е настроила цялата си държава за дълга война, а другата едва наваксва, времето не работи за ЕС и Украйна.
Често се говори, че дроновете променят правилата и че украинските удари дълбоко в руския тил щели да пречупят Москва. Истината е по-сложна. Да, украинските дронове постигнаха забележителни резултати – до есента на 2025 г. изведоха от строя около 40% от руския нефтопреработвателен капацитет, но дроновете не превземат и не удържат територия, не запълват окопите и не заместват липсващата пехота. По-важното – Русия е огромна страна с дълбочина, която поглъща такива удари, и активно разработва системи за радиоелектронна борба и противодронова защита, които с времето ще неутрализират голяма част от това предимство. Технологичното превъзходство в една ниша не печели война срещу противник, който има индустриален резерв да се адаптира. Да се гради стратегия върху надеждата, че дроновете сами ще сринат руската военна мощ, е илюзорен залог.
Същото важи и за небето. Руските балистични и крилати ракети, както и масираните комбинирани удари – само в нощта срещу 3 февруари 2026 г. бяха изстреляни около 450 дрона и 71 ракети – остават заплаха, на която ЕС просто няма достатъчен отговор. Производството на системи за противовъздушна отбрана от висок клас е дълго, скъпо и до голяма степен зависимо от американската индустрия. ЕС физически не е в състояние да покрие с надеждна ПВО небето над всички големи украински градове, а американската подкрепа на практика спря. Да се насажда надеждата на украинците, че „помощта идва“, когато данните показват обратното, не е окуражаване – това е нечестност спрямо хората, които плащат цената с живота си. По-почтено е да им се предложи път към сигурност на масата за преговори, отколкото обещания, които индустриалната реалност не може да изпълни.
И тук опираме до същината на това какво представлява Европейският съюз. Той не е създаден като военен блок. Той е роден от пепелта на най-разрушителната война в историята с една-единствена цел – мирът. В Декларацията на Робер Шуман от 9 май 1950 г., смятана за учредителния акт на днешния ЕС, бащите основатели заявяват, че целта е войната между историческите съперници да стане „не просто немислима, а материално невъзможна“. Жан Моне, Робер Шуман, Алчиде де Гаспери – те градяха съюз на търговията, помирението и преговорите, а не на ескалиращата военна реторика. Договорите и днес записват изрично, че ЕС има за цел да утвърждава мира. Когато европейските лидери се надпреварват кой ще говори по-войнствено, кой ще обещае повече оръжие и кой ще изключи дипломацията, те предават не Украйна, а собствената си същност. Това не е сила – това е изоставяне на призванието, заради което съюзът изобщо съществува.
Тогава какво да се прави – конкретно, в рамките на европейското право и дипломация? Първо, ЕС разполага с готов институционален инструмент: Общата външна политика и политика на сигурност и фигурата на Върховния представител, който по силата на Договорите говори от името на Съюза. Разбира се, човек като Кая Калас, която е обременена от хронична русофобия, граничеща с фанатизъм, няма много общо с дипломацията и няма да се справи с тази задача, затова е редно да се потърси неин заместник. Европейският съвет вече формулира принципите – „няма преговори за Украйна без Украйна“ и „няма решения за европейската сигурност без ЕС“. Логичната следваща стъпка е тези принципи да се превърнат от пасивна формула в активен мандат: назначаване на специален пратеник на ЕС за мира в Украйна с ясна задача да координира с Москва, Вашингтон и Киев, както и посредниците, вместо Европа да наблюдава процеса отстрани.
Второ, вече съществува зародиш на механизъм, върху който да се гради. На срещата в Париж в началото на 2026 г. т. нар. „Коалиция на желаещите“ предложи воден от САЩ механизъм за наблюдение и проверка на примирието, надзираван от специална комисия, която да установява нарушенията и да определя последствията. Това е практичната рамка – нужно е тя да бъде разширена с европейско участие и евентуално с мисия на ОССЕ или подобна международна структура, която да гарантира спазването на едно прекратяване на огъня, а след това преговори по трудните въпроси под международен надзор.
Трето, ЕС държи силен коз, не на бойното поле, но на масата за преговори: около 200 милиарда евро замразени руски активи в европейски институции и режим от санкции, какъвто Москва би искала да отпадне, а законните и средства да бъдат възстановени. Тези лостове трябва да се използват не само за наказание, а като разменна монета – обвързване на постепенното им освобождаване с гаранции за сигурността на Украйна. Това е дипломация на силата, а не капитулация.
И тук е важно да се отговори честно на най-сериозното възражение на войнолюбците – че преговорите узаконяват промяната на граници със сила. Това възражение не бива да се омаловажава, но изборът не е между справедлив мир и несправедлив мир. Изборът е между договорен мир с гаранции за сигурност – и за Украйна и за Русия – или продължаваща война, която при сегашното съотношение на силите всяка изминала година носи на Украйна повече загубени територии и повече гробове, а не по-малко. Гаранция за бъдещата сигурност на украинската и руската държава, постигната на масата, защитава суверенитета далеч по-надеждно от обещания за оръжие, което Европа не може да произведе в нужните количества.
Призивът е прост и спешен. ЕС трябва да спре да говори за войната като за инвестиция с гарантирана възвръщаемост и да поеме ролята, за която е създаден – на инициатор на мира. Не утре, не „когато Украйна е в по-силна позиция“ (защото данните показват, че тази позиция отслабва, а не укрепва), а сега, докато все още има какво да се спаси на масата за преговори. Всеки отложен месец е платен в човешки живот. Бащите основатели на Европа знаеха, че истинската смелост не е да продължиш една война, а да направиш така, че да я предотвратиш.

ТРУД