„Единение“ и възходът на политическото дъно: Партията, в която моралът е условен

Българинът е странно животно. Мълчи дълго, търпи още по-дълго и когато накрая изреве – го прави така, че първият случайник с мегафон и няколко заучени фразиологеми го яхва, като родопски катър. После същият този българин се чуди, защо пак е излъган. Ами защото пак си повярвал, че този път „Месията“ е истински, а не поредният некадърен шарлатанин.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика „10 гастрономически минути с Мая“  тук.

Протестите през декември бутнаха едни неудачници, за да изкарат на сцената други хрантутници. По-шумни, по-нагли и със същия апетит. Народното недоволство – искрено и оправдано – отново беше използвано като гориво за политически таралясници, които миришат на стари далавери, но са боядисани в „ново начало“.

Надушили мършата, от тъмните дупки на екирисажа за аутсайдери и първосигнални маргинали изпълзя всякаква паплач – от добре познатите „политически трупове“, до съвсем пресни „алтернативи“, които предлагат спасение, ред, морал и светло бъдеще. Обясняват ни, как ще чистят държавата, а самите те идват с кал до ушите и морал на лизинг.

И ето го, поредният политически аборт „Единение“ – партия с име, като лозунг от тиймбилдинг и съдържание наподобяващо полицейски бюлетин. Начело – Иван Христанов, човек, който говори за морал така, сякаш го е чел веднъж в брошура за бързи кредити на „Джет кредит“.

Защо там ли?

Миналото на този „партиен лидер“ включва участие в бизнеса с бързи кредити от онези времена, когато „бърз“ значеше „ще плащаш до живот“. Законно лихварство, опаковано като финансова услуга или онзи „финансов инструмент“, който превърна хиляди българи в дойни крави за легалното лихварство. По онова време, когато законът беше мек като локум, а лихвите – твърди като сопа. С други думи – кожодер с вратовръзка. Собственик на „Джет кредит“, който с появата на европейсския съюз на хоризонта, стана неудобен и бързо продаде.

Чиста работа. Като да изхвърлиш ножа точно преди да дойде полицията. После – телевизионни участия, високомериe, поза на борец срещу корупцията и един нескопосан фарс по границите и пътищата, където нищо не постигна, освен без малко служители на НСО по негова заповед не смачкаха човек, докато Христанов „налага ред“.

Иван Христанов е от онези телевизионни моралисти, които говорят така, сякаш са слезли от планината с каменни плочи под мишница на които са издялани десетте Божии заповеди. Самоуверен, нагъл, с поглед на човек, който никога не е виновен, дори когато всички факти сочат обратното.

Покрай тези вече компрометирани персонажи, като плесен върху забравен хляб, никнат и партии еднодневки. С имена като от ученически тетрадки по „Човекът и обществото“ – „Единение“, „Промяна“, „Надежда“. Все думи, които звучат красиво, докато не започнеш да четеш дребния шрифт. А там пише: стари муцуни, нови амбиции.

Но истинската трагикомедия е по места. Там, където „Единението“ показва истинското си лице. В Бургас, например, областен координатор – фигура, по-подходяща за албум със снимки на затворнически надзирател, отколкото за политическа трибуна.

Чефо Шишето обича огнената вода и компанията на аутсайдери, като него

Ако Данте беше българин и пишеше „Ад“-а днес, деветият кръг нямаше да е за предатели, а за политически координатори с минало от криминалната хроника. Там, сред врявата от кухи лозунги и мириса на разлагащ се морал, стои една особено колоритна персона – Стефан Михайлов Петров, по-известен сред бургаската фауна като Шишето.

Прякор, който сам по себе си казва всичко. Не звучиш като държавник, когато те наричат като амбалаж. Шише – празно отвътре, лесно чупливо, но опасно, ако се използва като оръжие. И точно такова е политическото му превъплъщение – съд без съдържание, но с остри ръбове.

Този човек не идва от университети, експертиза или обществена дейност. Той идва от другата страна на закона. От местата, където времето се мери с присъди, а биографиите се пишат от следователи. Години зад решетките. Истории за насилие. И после – магията на българския преход: от затворническа килия директно към партийния щаб.

И не какъв да е щаб. Областен координатор. Лице. Представител. Говорител на „новото“. Ако това е подбор на кадри, значи летвата не е ниска – тя е заровена.Намушквания, присъди, затвор. После – внезапна метаморфоза. От човек, когото обществото би трябвало да наблюдава внимателно, в човек, който наблюдава обществото. Инспектор. Държавен служител. Пазител на реда. Тук вече говорим за национален абсурд. Все едно да повериш ключовете от винарната на алкохолик и да се надяваш на въздържание.

Характерисдтиката му на държавен сужител включва – обвинения, оплаквания от граждани, истории за самоуправство, за навлизане в чужди имоти, за фалшифицирани документи. Всичко това описвано в публичното пространство, докато накрая системата, макар и късно, си свършва работата и го изхвърля като изпушен фас.

Човек остава с впечатлението, че тази партия се захранва не от идеи, а от освободени от килиите пандизчии. Кадровата им политика прилича на амнистия – кой каквото е лежал, лежал. Сега е „нов човек“. Само дето старите навици си личат. И тези хора говорят за ред. За законност. За държава. Все едно пироман да изнася лекция по пожарна безопасност.

Българската политика има една уникална функция – рециклира морален отпадък. Там, където никой друг не те иска, партия винаги ще се намери. И ето го Шишето – вече не като проблем, а като актив. Не като бреме, а като „координатор“. Човек с минало, от което нормалните формации биха бягали като от чума, тук е издигнат. Показан. Защитаван. Лансиран.

Вълкът не става вегетарианец, защото си е сложил вратовръзка.

Шишето, застанало да обяснява как ще оправя държавата, е като пиян проповедник, който говори за трезвеност. Като крадец, който ти чете лекция за собствеността. Като вълк, който брои овцете и се кълне, че е на диета.

Каква по-добра илюстрация за ценностите на „Единение“?

И най-страшното е не той. Той е просто симптом. Истинската диагноза е партията, която го приема, издига и представя за лице. Това вече не е грешка. Това е съзнателен избор.И този човек е лицето на „новото“. Това ли е обновлението? Това ли е бъдещето? Ако това е единение, то е от онези, дето се случват в килията – по нужда, не по избор.

Около Харизанов се въртят и други добре познати политически номади – вчера тук, днес там, утре пак на държавна хранилка. Хора, които защитават всеки, стига да е „наш“, и плюят всеки, стига да пречи. Медии, които перат биографии като в евтина пералня – шумно, мръсно и без резултат.

И тези хора ни говорят за спасение. За морал. За ред. Все едно крадец да ти обяснява как да си заключваш вратата.

Най-страшното не са те. Най-страшни сме ние. Защото пак ще се намерят хора, които ще им повярват. Ще кажат „е, поне са нови“. Нови? Те са стари като схемите си. Просто с ново лого.

И после пак ще се чудим кой ни е виновен.
А отговорът е прост, грозен и болезнен:
виновни сме ние, че продължаваме да бъркаме визионерите и лидерите с изхвърлен амбалаж

Пази Боже от такова „единение“.

dnesbulgaria.com