Значението на националния празник

3 март е твърде важна дата, за да пренебрегнем с лека ръка посегателствата към нея

От няколко месеца е повдигната отново дискусията трябва ли 3-ти март да бъде национален празник на България, подготвя се промяна на Конституцията в тази връзка. Претоплят се стари тези, пълни с полуистини и откровени лъжи, исторически факти се изкривяват и тълкуват тенденциозно. Появи се съответно и силна реакция в защита на националния празник от страна на Президента и много публични личности, даже се създаде движение, което да инициира референдум по въпроса. Тъй като на тази дата се обявява възстановяването на българската държавност след близо 500 години османско иго, тя е твърде важна, за да пренебрегнем с лека ръка посегателствата към нея.

Първата сериозна крачка към връщането на България на политическата карта на Европа е възникването на българската Екзархия през 1870 г. Освен че ни гарантира църковна самостоятелност, Екзархията определя границите на българския етнос в рамките на Османската империя. Тези граници са разширени допълнително с местни референдуми и включват голяма част от Македония и Тракия, както и Северна Добруджа и част от днешна Сърбия. През 1876 г. следва Априлското въстание, което е жестоко потушено. Османските зверства дават своя отзвук в Европа и се свиква Цариградската конференция на Великите сили за решаване на съдбата на балканските народи и в частност и българския въпрос. Тук се взема решение за създаване на българска държава, която обаче е разделена на две автономни области, западна и източна. Предложението за разделението е на британците, в синхрон с тяхната последователна протурска и антируска политика, която водят през целия 19 в.

След като турското правителство обявява приемането на конституция и се оттегля от Конференцията, единственият начин да му бъде наложено създаването на българска държава остава военният. Въпреки липсата си на готовност за война с Османската империя, под силния вътрешен натиск Руската империя все пак я започва и я печели след доста трудности и жертви. И така се стига подписването на Санстефанския мирен договор на 3-ти март 1878 г., който ознаменува края на войната. Договорът предвижда създаването на автономно и единно българско княжество, което включва почти цяла Македония и част от Тракия и има широк излаз на Бяло море, но липсва Северна Добруджа, която отива към Румъния. Въпреки, че тук не са включени абсолютно всички земи, населени с българи, това е една голяма българска държава, надвишаваща значително днешната ни територия. И това е огромното значение на този договор – българските амбиции за държавност за пръв след падането под османско робство получават правна легитимация (а не просто проект, както е при Цариградската конференция) в граници, близки до реалните. Санстефанска България очертава идеала за България, такава, каквато е било справедливо да имаме. Ако го нямаше този национален идеал, нямаше да стигнем после до Съединението през 1885 г. и до Независимостта през 1908 г. Затова и има смисъл 3-ти март да е националния ни празник, за да напомня каква трябва да бъде България, какво сме изгубили и какво се постигнало. Атаките към тази дата, макар и често маскирани зад благовидна аргументация, всъщност целят нещо съвсем просто – нашата страна да бъде кротка, предвидима и услужлива, да не отстоява правата си и да не проявява национално самочувствие, за да не пречи на днешните Велики сили в сложните им геополитически схеми.

Една от критиките към Санстефанския договор е, че тъй като той е предварителен, не поражда никакви последици. Това не е вярно, предварителните договори, включително и в международното право, съдържат основните клаузи на окончателните договори и имат обвързващ характер. Проблемът със Санстефанския мирен договор и невъзможността му да се реализира като окончателен е, че държави като Британия, Австро-Унгария, Германия и други се намесват в двустранните отношения между руската и османската империя, защото смятат, че това засяга интересите им. Тази намеса не произтича от някакви клаузи на действащото тогава международно право, а от позициите на силата. За съжаление днес големите държави прекрояват съдбата на малките народи по сходен начин, въпреки че сега съществуват ред международни институции и конвенции, които би трябвало да предотвратяват такива действия.

Следваща критика е, че преди Санстефанския договор Русия вече е подписала тайни споразумения с Австро-Унгария, които отричат възможността за създаване на голяма славянска държава. Русия едва ли би подписала тези споразумения, ако можеше да го избегне, тъй като те очевидно я ограничават. Както се спомена по-горе, Великите сили налагат егоистичните си интереси в търсене на изгоден за тях баланс, и Русия е принудена да се съобразява с тях. Последният път, когато Русия се опитва да действа напълно самостоятелно и се противопоставя на обединените сили на Европа и Турция е през Кримската война 20 години по-рано. Тогава руската империя търпи тежко поражение, затова основната цел на руската дипломация тогава е да избегне на всяка цена повторение на този сценарии. Включително с цената на тежки компромиси.

Нашето освобождение от османска власт и неговото честване често се омаловажават с аргумента, че на последващия Берлински конгрес България е разделена и губи много земи, за което се обвинява Русия. Кой настоява за разделянето на България още на Цариградската конференция вече беше споменато. Относно формираните български държави – Княжество България и Източна Румелия, те покриват приблизително половината от населените с българи територии. Това разбира се не е добре, но в тази връзка следва да си припомним, че когато Сърбия и Гърция получават своето освобождение от османците, техните първоначални държави обхващат около една трета от територията, която имат днес. Само че Сърбия и Гърция, вместо да се оплакват като нас, създават своите националистически програми и почват ефективно да ги изпълняват. Тук понякога се добавя тезата, че ако не беше руско-турската война, по-късно щяхме сами да получим независимост в етническите рамки, очертани от Екзархията. Тоест тази война и последвалият мирен договор са ни е направила мечешка услуга. Ако погледнем обаче Албания и Армения като държави, които се забавят с освобождението си, това забавяне им носи геноцид в случая на Армения и сериозни териториални загуби и за двете държави. И двете страни в момента имат площ от около 30 хил. кв. км и население около 3 млн. Това показва, че вместо да правим илюзорни спекулации, трябва да гледаме реално на нещата и да ценим това което имаме. Още повече, че нашата свобода е извоювана и с огромно количество български жертви и усилия, затова Санстефанският договор е подпечатан и с нашата кръв.

3-ти март започва да се празнува като ден на Освобождението на България от 1888 г. Тогава българите пазят пресни спомени от турското потисничество и знаят кой и от какво ги е освободил. За национален празник е обявен от Великото народно събрание през 1991 г., когато в Парламента имаше много достойни хора и идеалисти. Сегашният Парламент, обвързан със скандални записи и противоестествени съюзи, няма абсолютно никакъв морален кредит да изменя националния ни празник и Конституцията. Да се надяваме разумът на депутатите да надделее, за да не се разделя обществото и да се запази българският идеал.

trud.bg