Имало ли е наистина шамани в езическа България?

Изображения са открити на територията на Първото българско царство (VІІ-ІХ в.)

Въпросът за шаманизма е основен при изучаването на културата на тюркските народи

Една от целите на току-що приключилата българска научна експедиция в Монголия бе среща с един от последните живи истински шамани. Това бе 85-годишният Балдорж, живеещ в уединение в покрайнините на селцето Цагаан нуур сум дълбоко в недрата на Саяно-Алтайския планински масив. Там видяхме неща, за които само бяхме чели. Те обаче ни напомниха за някои открити по българските земи паметници. Става дума за десетината изображения на шамани от територията на Първото българско царство (VІІ-ІХ в.) Това са няколко отлично датирани в езическия период рисунки-графити, врязани върху крепостните стени на първите български столици Плиска и Преслав, а са публикувани от Димитър Овчаров. На един графит от Преслав шаман с животинска маска с рога държи палка с топка на края, с която се е удряло по тъпан. Дрехата е характерното за централноазиатските шамани облекло с наметало, символизиращо опашката на свещената птица „гаро”. Д. Овчаров и неговият ученик Ж. Аладжов определят изображението като „велик, силен шаман”.

Шуменската плочка с изображение на шаман

Други рисунки представят човек с лък, който двамата учени определят като „малък“ или „среден“ шаман. Те го свързват с изображение от старобългарското селище при гр. Девня, Варненско. Върху каменен модел на номадска юрта там е врязана култова сцена на шаман с лък в ръка и кон до него в момент на свещенодействие („камлаене“). „Велики” шамани с трироги корони и нарисувани до тях коне се виждат в няколко изображения от крепостната стена на Плиска. Още една рисунка от прабългарското светилище при с. Горталово, Плевенско, представя шаман с палка и тъпан, който свещенодейства („камлае“) над болен или мъртъв човек.

Много интересна е мраморната плочка от околностите на Шуменска крепост. На нея е представен шаман с трирога корона в ритуален танц, който държи в ръката си жезъл, а наоколо са разположени различните животни, помощници в обряда или предназначени за жертва – куче, теле, змии. Шамански маски са показани на няколко амулета от Преслав, а на една керемида от главния прабългарски култов център Мадара е врязана човешка фигура с вдигнати ритуално ръце, висока островърха шапка и демонстративно представени изпъкнали женски гърди. В. Бешевлиев, Д. Овчаров, Р. Рашев, Ж. Аладжов и др. са единодушни, че става дума за шаман или шаманка.

Рисунка от Преслав, изобразяваща танцуваща фигура с животинска маска и рога

Според арабския автор от Х в. Ал-Масуди, „българите били от вярата на магите” и по мнението на В. Бешевлиев става дума именно за шамани. Интересен е и един от отговорите на папа Николай І на въпросите на българския княз-покръстител Борис-Михаил, където се казва, че в обичаите на езическите българи влизали „заклинания, игри, песнопения и някакви гадания”. Също така се предполага, че шаманите били наричани „колобри” и представлявали религиозни водачи по време на война.

В своята предишна статия върху езическите култове на прабългарите споменах, че тенгризмът бил религия на управляващата върхушка и се смесвал с обожествяването на владетеля-кан. Съществували още народни вярвания като тотемизъм, магия, анимизъм, почитане на слънцето, залегнали в практиката на шаманизма. Видният учен Жан-Пол Ру пише за имперско (държавно) и битово (семейно) ниво в тюркската религия, което се споделя от Л. Потапов и И. Чорухлу.

Въпросът за шаманизма е основен при изучаването на културата на тюркските народи още от времето на големия изследовател на религията С. Токарев. В модерната наука вече е изяснено, че няма общоприета дефиниция за шаманизъм. Дори такъв, на пръв поглед неоспорим знак, като приписваното на шаманите общуване с духове, изглежда различно за различните народи. Що се отнася до тюрките, то първи такива прояви се споменават през VІ в. сл. Хр., а понятието „кам” като определение за шаман се използва след VІІІ в. сл. Хр. „Класическият” шаман, който си говори с духовете и прави „пътешествия” в техния свят, се оформя едва към началото на ІІ хил. сл. Хр.

Развитието на шаманските култове сред тюркоезичните народи е изключително разнородно и фигурата на жреца-шаман въобще не е универсална. Съвсем наскоро този въпрос е отново повдигнат и разработен в интересна светлина от руските автори В. Тишин и С. Серьогин. Двамата учени припомнят, че в древнотюркските рунически надписи изобщо не става дума за шамани и тяхната дейност се е ограничавала на битово ниво, докато основните сакрални функции са били у племенните вождове.

В писмените извори от VІ-ІХ в. сл. Хр. се откриват термини за лица с необичайни способности. Китайски източници като „Суй-шу“ (636 г.) и „Бей-ши” (659 г.) пишат, че тюрките „вярват в магьосници”, а Лю Маоцай използва фразата „заклинателки и заклинатели на зли духове”. Китайските историци дават информация и за някакви „магьосници“, обозначени като „у-ши“ в „Цзю Тан-шу“ и „Син Тан-шу“. От другата страна на Азия, през 568 г. византийският посланик Зимарх среща в двора на западнотюркския каган хора, които „имат способността да прогонват нещастията“. Те танцували около огъня, „бият звънци и удрят тимпани“, прогонвайки „злите духове“, а им се „приписва силата да ги прогонват и освобождават хората от злото“. Византийският автор от VII в. Теофилакт Симоката пише, че тюрките „поставят за свои свещеници онези, които, според тях, могат да им дадат предсказание за бъдещето“.
Явно по време на основаването на българската държава в 681 г. сред тюркоезичните народи е имало лица, извършващи магически действия като прогонване на духове, предсказания, гадаене, лечение и влияние върху времето. Не е възможно обаче да се каже дали е съществувала „тясна специализация”. Всъщност естеството на тези обяснявани в рамките на традиционните идеи за шаманизма практики не предполага съществуването на някаква конкретна социална прослойка.

В. Тишин и С. Серьогин също смятат, че писмените и археологическите данни не дават възможност да се отделна прослойка от хора, извършвали шамански ритуали. „По-вероятно е култовите действия сред обикновените номади да са извършвани не от специална група хора (духовници, служители на култа), а от глави на родове или старейшини, които са многократно споменавани в писмените източници.“
Този извод напълно се вписва и в известната до момента картина на религиозния живот в езическия период на Дунавска България. За нас няма съмнение, че споменатите по-горе паметници свидетелстват именно за такива „служители на култа”, без значение дали днес ще ги наричаме шамани или не. При констатираната липса на подобни прояви по време на античния период на Балканите, очевидно трябва да се насочим към прабългарите. Естествено остава открит въпросът дали става дума само за тюркски влияния или за намесата и на други средноазиатски култури.

В този смисъл бе много важно да бъдат проведени задълбочени проучвания на шаманизма в Централна и Средна Азия и неговите възможни следи в езическата култура на средновековна България. Заедно с инж. Младен Станев замислихме и осъществихме няколко интересни обиколки в Република Монголия и Република Бурятия в рамките на Руската Федерация. Венец на изследователския процес бе осъществената през юни 2025 г. с помощта на клуба „Експлорърс БГ“, в която взеха участие видни историци като професорите Пламен Павлов и Николай Кънев от великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. В сеанса със шамана Балдорж, всепризнат родов старейшина на село Цагаан нуур сум, ние нагледно се убедихме в приликите, които имат древните обичаи в Централна Азия с някои особености от религията на прабългарите у нас.

trud.bg