Какво е искал да каже Данте

Уикицитат твърди, че флорентинецът Данте Алигиери (1265-1321) е изрекъл (или написал някъде) следния афоризъм:

„Най-горещите места в ада са предназначени за онези, 
които по време на големи морални изпитания са пазили неутралитет“.

И оттук насетне този цитат става обект на масово споделяне из социалните мрежи в най-различни графични оформления. Понякога се споделя самостоятелно, придружен от любимия финал „кой разбрал, разбрал“, а понякога има и обяснения, очевидно за оня, който не е успял да разбере. От обясненията става ясно, че най-често цитатът се използва за порицание на онези, които не гласуват, когато дойдат избори, а „ходят за гъби“, както и за онези, които не взимат публично страна в конфликта Русия – Украйна (разбирай Русия – Америка) или пък Израел – Палестина.

Аз може и да не съм прав (и сигурно не съм), но леко се съмнявам в автентичността на цитата, който на италиански битува във вида „I luoghi più bui dell’inferno sono riservati a coloro che mantengono la loro neutralità in tempi di crisi morale“ и е толкова популярно, защото било любим цитат на Кенеди (The darkest places in hell are reserved for those who maintain their neutrality in times of moral crisis), защото не намирам такъв текст нито в италианското, нито в българското, нито в английското издание (твърди се, че е от Песен III). Но пък със сигурност в италианския и английски вариант „местата“ са „тъмни“, а не „горещи“. Понякога в цитата за тъмни е използвано „bui“, друг път „oscuri“, веднъж даже и „caldi“ (горещи). Егати цитатите…

Съмнявам се също, не само защото словосъчетанието „пазя неутралитет“ не ми се вписва съвсем органично в 13 век, но и защото в популярното си съчинение „Комедия“ (или „Божествена комедия“, както ще я нарече Бокачо по-късно) Данте изразява съвсем различно мнение. Преди всичко, най-страшното място в Дантевия ад не е най-тъмното, нито най-горещото, а най-студеното, цялото сковано от лед – деветият кръг, който се обитава от самия Луцифер. Най-гореща е третата част от седмия кръг, но там са наказани далеч не онези, за които става дума в нашия цитат. Що се отнася до тъмнината, то тъмен е целият ад на Данте и едва ли има места, по-тъмни от други места. Та затова казвам, че представата на Данте за греховност е различна. Ето как разполага той (самият силно повлиян както от Вергилий, така и от Тома Аквински) осъдените на вечни мъки заради греховете им.

В първия кръг, наречен „Лимбо“, са душите на праведниците, които са починали, без да получат кръщение. Във втория са похотливите, тях ги брулят бурни ветрове. Третият кръг е за чревоугодниците. Те са потопени във воняща кал под непрестанен дъжд и са хапани и драскани от Цербер. В четвъртия се мъчат алчните и прахосниците. Те са разделени на две групи и търкалят тежки камъни, като непрекъснато се сблъскват едни с други и започват отначало. Гневливите и ленивите са в петия кръг и се давят във водите на Стикс. В големи огнени саркофази се мъчат в шестия кръг еретиците и епикурейците. Седмият кръг е разделен на три части, като първата е за насилниците, втората – за самоубийците, а третата е огнена земя и там са запратени богохулниците. Ето това е най-горещото място – за богохулниците, а не за неутралните. Осмият кръг се нарича „Проклетите ями“ и представлява десет ями с различна големина, като в основата им се отваря Кладенецът на великаните. В ямите са наказани сводниците и прелъстителите, ласкателите, симониаците, гадателите, търгашите, лицемерите, крадците, измамните съветници, включително Одисей и Диомед, сеячите на раздор (Мохамед) и фалшификаторите. И най-сетне в деветия кръг, там, където обитава самият Луцифер, са наказани предателите. Ето това е най-тежкият грях според Данте и след малко ще видим защо. Публицистичен на места, той слага в ада свои съвременници – исторически личности, към които питае неприязън по един или друг повод, но най-вече по политически причини.

Деветият кръг е разделен на четири части – предатели на роднини, предатели на родината, предатели на гостите и предатели на благодетелите. Последните са най-скверни и сред тях са убийците на Цезар – Касий и Брут, – както и предателят на всички предатели – Юда Искариот.

Провинилите се за това, за което става дума в нашия цитат – онези, „които по време на големи морални изпитания са пазили неутралитет“, – са едва в преддверието на Дантевия ад, даже не и в самия ад. Те са голи и тичат след знаме без герб, а мухи и оси ги тормозят непрестанно.

Обяснимо е защо Данте е толкова раздразнителен по адрес на неутралните. Времената са политически изострени до крайност. Ренесансът се задава заедно с новите си обществени прослойки, всяка от които със своите интереси и нужда от политическо представителство. Така се оформят двата големи враждуващи лагера – на гвелфите и гибелините. Това противопоставяне донякъде прилича на днешните опозиции дясно/ляво и консервативно/либерално. Прогресивните гибелини искат светска държава под короната на свещения римски император, докато гвелфите се обявяват за власт на папата.

Своеобразна столица на гвелфите е Флоренция, а на гибелините – Сиена. В крайна сметка гвелфите надделяват, но не се радват на победата, а се разцепват вътрешно на бели и черни гвелфи и ожесточено започват да враждуват помежду си. Черните гвелфи са последователни паписти (нещо като крайни консерватори), а пък белите са монархисти, но за монарх, различен от папата. Данте е бял гвелф. Вижданията му за държавното устройство са изложени в трактата „Монархия“, за който сме писали и ние. За Данте властта има два меча, но не бива и двата да са в ръцете на папата – нещо като симфонията на Юстиниан, което, поне според мен, е и най-добрата форма на държавно управление.

Всъщност критиката по адрес на онези, които пазят неутралитет в сложни времена, не представя нищо ново. Това е добрият стар принцип, тъй любим на болшевиките и хунвейбините – който не е с нас е против нас.

Този принцип го има още в Библията. „Който не е с Мене, е против Мене – казва Христос – и който не събира с Мене, разпилява“ (Мат. 12:30) и казва още, вече в Апокалипсиса: „Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си“ (Откр. 3:16). Но това може да си позволи да го каже само Бог, защото Той е абсолютното добро и всяко различно от Него, следователно е зло. Извън Бог обаче нещата не стоят така.

Манипулаторите на човешкото мнение чудесно са насочили към това наглед правилно логическо построение – щом А враждува с В, а за В сме се съгласили, че е зло, то за А не остава нищо друго, освен да е добро. Да, ама не е така. Много често едно проявление на злото враждува с друго проявление на злото и то само заради влечението си към враждата. Ако не е възможно да запазите неутралитет и трябва непременно да вземе страна, коя ще предпочетете в сблъсъка между Пеевски и Доган? Ако трябва да вземете отношение за Втората световна война, на чия страна ще застанете – на болшевишка Русия или на нацистка Германия, на Съветския съюз или на Райха?

Манипулацията е, че като обявиш едното за зло, другото автоматично става добро и обратно. Така, без да се налага да казваш „аз съм добрият“, достатъчно е да посочиш някого и да го превърнеш в свой опонент. Доста хитро от страна на злото с тази маневра да те принуди да го признаеш за добро. Когато те застави да вземеш страна в подобен вид противопоставяне, ти във всеки случай избираш злото, независимо на коя страна си застанал. Затова много често да запазиш неутралитет означава да откажеш да избереш злото. И след като знаем, че злото не е нищо повече от отсъствие на добро, то грешно ли ще е да кажем, че обратно – доброто е отсъствие на зло? Поне в този свят, поне тук и сега. Иначе доброто си е добро и подобно на истината, не е нещо, а е Някой. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Автор: Иван Стамболов-Сула/trud.bg