Как си отидоха Любен и Петко Каравелови

Две големи фигури в националната ни история

Петко го връхлита най-грозната гавра, която може да сполети човека. Изнасилен е в затвора!

Петко Каравелов

Националната ни история е немислима без Любен Каравелов и брат му Петко Каравелов. Първият остави неизлечима диря преди Освобождението. Другият е сред строителите на свободна България. Малцина знаят как си отидоха от този свят големите родолюби.

Туберкулозата е болест на мизерията. Любен Каравелов обаче не е роден в нищета и подтисничество. „Копривщица – пише Захари Стоянов – е била цели векове република, без сенати и министри, без харти и президенти, десет пъти по-либерална от френската, сто пъти по-демократическа от американската.“
Любен Каравелов е от заможен род, можел е да живее добре, но избира емигрантското тегло. Във Влашко той не е типичен хъш, няма го по евтините кръчми и хотели. Каравелов е семеен, женен за сръбкинята Наталия. Двамата дават подслон и на бездомния Христо Ботев.

В спомените си „Как ние освобождавахме България“ Михаил Греков описва един любопитен епизод. Седнали на трапезата и стопанката заръчала на поета: „Христо, я вземи гърнето, па го напълни с вино!“

„Само това чакаше Ботев, който припна като сърна с гърнето в ръка и само след няколко минути изнесе шипящото като змия драгошанско вино“, свидетелства Греков. „Че що си толкози препълнил!“, укорила го Каравеловица. „Е, госпожо, когато се прелива, то е на добро!“, отвърнал Ботев.
Жената се притеснила, защото виното не било тяхно, а на влаха, у когото квартирували. Ботев обаче не искал да знае – цяла нощ тичал до мазата и точел от червената течност. „Аресвам те, ала искам и на работата да бъдеш така пъргав“, похвалил го Каравелов и добавил: „Хайде сега, попей ми някоя старовремска песен!“

Любен Каравелов преживява тежко гибелта на Васил Левски. Той има косвена вина за залавянето на Апостола. След арабаконашкия обир писателят е викнат в букурещката префектура, където му съобщават, че трябва да напусне страната.
От женска глупост Наталия предава комитетската архива в сръбското консулство. Сърбите я продават на турския комисар в Букурещ. Сред книжата е и снимка на Левски, по която е разпознат.

Каравелов се оттегля от революционната дейност и се затваря в себе си. Започва да издава просветителското списание „Знание“. Туберкулозният бацил вече дълбае гърдите му. Освобождението го сварва с непоправимо разклатено здраве. Въпреки старданията възрожденецът планира да пренесе печатницата си в Русе.

„Ходих при Каравелова да го видя, който е от няколко деня болен“, пише в дневника си Никола Обретенов на 18 ноември 1878 г.
Болеста се развива бързо. За нея по онова време няма лек. Каравелов посреща новата година в мъки. Повръща кръв и бълнува. На 21 януари 1879 г. пак

Обретенов хроникира:
„Таз заран доде г-жа Ната на Каравелова жена му в дома и каза, че понеже Каравелов е зле болен, затова да отиде майка ми в тях и в случай, че умре да й помага. Къде обед си доде майка и ми каза, че Каравелов е свършил вече, т. е. простил се е от този свят.“
Баба Тонка, отгледала четирима поборници за българската свобода, затваря очите и на Любен Каравелов.
Петко Каравелов е сред малцината български политици, опазил името си чисто. Не е забъркан в задкулисни интриги и корупционни скандали. Тъкмо него обаче го връхлита най-грозната гавра, която може да сполети човека. Изнасилен е в затвора!
Насилникът на Каравелов е майор Коста Паница. „Каравелов бе намразил тоз негодяй още от Сръбско-българската война – документира летописецът на оная епоха Добри Ганчев. – Майор Паница тогава бе взел командата на един доброволчески отряд. В тоз отряд участва и друг пияница и негодяй, русинът Неболсин. Воюването им бе кокошарство. Пиянстваха, развратничестваха, гуляеха. В с. Старопатица бяха изнасилили много моми и невести. Паница сам давал на сподвижниците си пример на разврат и разпътство. Селският свещеник бе дал на кн. Александра оплакване за изнасилване на дъщеря му от бълг. майор.“

След войната Каравелов иска да съди злодея, но от тюрмата го спасява патриотичното офицерство. Вместо Паница в затвора влиза самият Каравелов. Арестуван е през 1887 г. като подбудител на русофилските бунтове в Силистра и Русе. Тикат го в Черната джамия, чието истинско име е Имарет джамиси.
Този мюсюлмански храм е вдигнат от прочутия архитект Коджа Синан, етнически българин от Родопите. Минарето било до половината изградено с черен камък, затова наричали джамията Черна. След Освобождението тя става първият столичен затвор, за който има и песен:

В София, в Черната джамия
владее пълна тишина
и на щика на часовоя
блещи среднощната луна…

Петко Каравелов обитава най-тъмната и влажна килия. Пак Добри Ганчев свидетелства:
„Когато последният бе затворен в Черната джамия, Паница влиза в затвора, придружен от друг като него негодяй, от македонеца Робчето, съдържател на шантан, влиза и започва да бие нещастния затворник. Бил го с камшик, ритал го с ботуша си в главата. Хвалеше се по-после Паница, че бил накарал Робчето да содомиса бившия държавник.“

За втори път Каравелов влиза в джамията през 1891 г. Тогава е застрелян финансовият министър Христо Белчев. Той се разхождал с премиера Стефан Стамболов, който бил истинската мишена на атентата. Тиранина, както го наричат, използва покушението за разправа с опозицията.
Никой адвокат не иска да поеме защитата на Петко Каравелов. Само Алеко Константинов проявява гражданска доблест. Въпреки блестящата му реч Каравелов е осъден на 5 години тъмница. Коста Паница вече го няма да повтори перверзията. През 1890 г. той е разстрелян за заговор срещу Фердинанд и Стамболов. Днес неговото име носят улици в Банкя, Перник и Пловдив.

Петко Каравелов е амнистиран след падането на Стамболовия режим през 1894 г. Чужди журналисти го питат дали са го били. „Господа, тук е България, в нашите затвори не бият!“, овръща достойният мъж. Истината е, че не само бият, но и изнасилват.
Малтретирането непоправимо разклаща здравето на Каравелов. Въпреки това оглавява правителство през 1901 г. Умира на 24 януари 1903 г. Заедно със съпругата си е погребан в двора на Черната джамия, обърната в църква и осветена като „Св. Седмочисленици“.

trud.bg