Кратка история на умнокрасивитета

Талантът е инструмент в ръцете на майстора, но не и самият майстор

Те сочат с пръст истинските дисиденти и ги наричат врагове на народа

Всеизвестен е трагикомичният сблъсък между кръга „Мисъл“ и Иван Вазов в края на 19 и началото на 20 век. През 1892 излиза първият брой на списание „Мисъл“, което веднага се заявява като проводник на индивидуализма и естетизма – тоест на модернизма в литературата по него време. Още в същия първи брой на списанието д-р Кръстев решава да се заяде не с кого да е, а с обявения вече за патриарх на българската литература Иван Вазов.

Заяждането е в смисъл, че творчеството на Вазов нищо не струва и се радва на някаква популярност единствено заради популярността на самия си автор – популярност като личност, име, но нищо повече. Целта е да се покаже, че каквото било – било, че родната култура поема по нов, прогресивен европейски път и че народняци и патрЕоти като дяда ти Вазова са анахронизъм, архаични фосили без място в модерния свят. Нещо като особняци в народни носии, извиващи хора́ пред Народния театър.

Вазов не им остава длъжен и ги посипва с изпепеляващия си сарказъм, като в общи линии нарича д-р Кръстев незабележимо нищожество, а Пенчо Славейков – саката отровна змия. Едва ли Дядо Вазов се е водил от нещо повече от обикновено раздразнение, едва ли е влагал някакъв идеологически подтекст, но така заформилата се люта препирня илюстрира една корелация, характерна не само за навечерието и началото на драматичния ХХ век, но и за цялата човешка история.

Като си спомних този колоритен случай, си дадох сметка, че кръгът “Мисъл” е ни повече, ни по-малко своего рода умнокрасивитет за своето време – учили в чужбина, попили европейска култура, леко надменни, арогантни, те са естети, жреци на красивата форма, а оттам и на изтънченото, без значение дали е съдържателно или не. Имат самочувствието на елит на нацията и ако нацията не ги следва през огън и вода, обявяват я за проста, недорасла и недостойна за мащабите им.

Умнокрасавецът от всички епохи, какъвто е бил и прадядо му гностик през античността, усеща че е над средното интелектуално ниво (умният човек няма как да не усети, дори да не е много умен), че притежава някакъв минимум обща култура (който той често счита за максимум) и е убеден, че разумът му е достатъчен да опознае цялата вселена, да се справи с нея и да я подчини на волята си.

Но не всяка красива форма е божествена, не всяка красива форма е трансцедентна, а изкуството трябва да е именно това – трансцедентно, – иначе не е изкуство. Дори символизмът, част от модернизма на младия ХХ век, невинаги е трансцедентен. Даже в повечето случаи не е, доставяйки единствено чувствена наслада, маскирайки я като духовна.

Членовете на кръга “Мисъл” са безумно талантливи. Но какво е талантът? Преди всичко не е наша заслуга, следователно не е и повод за гордост, макар че едва ли има талантлив човек, който да не се е гордял поне мъничко с таланта си – “Да, талантът ми безспорно е от Бог, но защо го е дал точно на мен, а? Може би защото аз го заслужавам, а ти – не”. Еми, не е така. Често талант се дава на лоши хора, на изроди, на социопати. Талантът е инструмент в ръцете на майстора, но не и самият майстор.

Нашата следосвобожденска интелигенция бъка от окултисти и модернисти. Тази интелигенция (или поне “модерната” част от нея) генетично се определя от два тежки комплекса и едно трагично обстоятелство. Комплексите са: “Изостанали сме от света и трябва да го догонваме” и “Трябва да се откъснем от руското влияние”, което за онзи момент си е обективна историческа необходимост. И в двата случая народът е прост и трябва да се разграничим от него.

А пък трагичното обстоятелство е: “Нямаме традиция и трябва бързо да си създадем идентичност и самочувствие”. Причината не е единствено в “османското присъствие”, а и в историческите особености. Ние сме наследници на Изтока, който не е произвел такова светско изкуство като Запада. На запад с разрушаването на тринитарния догмат (filioque-то) се къса мистичната връзка с небесното и земното заема цялото мисловно пространство на човека, а пък с чумната епидемия през 14 век се ражда болезненият хуманизъм, който поставя човека на пиедестала, на който дотогава е стоял Бог. Така светското изкуство на Запада постепенно се отдалечава от Църквата и постига невероятни художествени висоти, отнасящи се за жалост само до този, материалния свят. С подобно съвършенство на формата днес се опитват да ни удивят произведенията на изкуствения интелект, но и те не водят по-надалеч оттам, откъдето са тръгнали.

Така или иначе в първите дни на Третото българско царство нашата художествена интелигенция е буквално смазана от недостижимостта на западните образци и започва да търси начини как да се открои върху техния фон, трупан с векове. Не сме само ние. Вижте руснаците – погерманчили цялата си култура от Петър I насетне, те и днес изразходват енергия на копират Запада, вместо да създадат нещо свое.

За нашата “модерна” интелигенция първата стъпка, conditio sine qua non, е да скъса с простия народ, за да бъде възприемана като глобално, а не като национално явление. В този смисъл националният до мозъка на костите Иван Вазов е трън в… хайде да кажем петата на “модерната” интелигенция. Но разграничаването с простия и миризлив народ води до скъсване с Църквата, до чиито богословски висини “модерната” интелигенция никога не е успявала да се докосне. Така “модерната” интелигенция (или умнокрасивитетът на младия ХХ век) се принуждава да търси духовно оправдание другаде. И го намира в мита за Боян магесника. Нямате представа колко български интелектуалци са омагьосани от този мит. Няма да ги изреждам, защото ще ви се изправи косата. На практика всички, които и до днес се преподават в училищата и университетите като родни класици, не са били подминати от тази зараза.

За умнокрасивитета от всички времена е характерна обсесията му от прогреса и модерността. Не всеки прогрес е добър, но и не всеки е лош. Пък и какво значи прогрес? Значи напредък, крачка напред в правилната посока, крачка по пътя към целта. Но коя е целта? С отговора на този въпрос всичко си идва на мястото. За едни цел е теосиса, богоуподобяването или казано на светски език – моралното самоусъвършенстване, защото от него ще произлезе като следствие всичко желано. За други целта е завладяване на колкото е възможно по-голяма територия от този свят и придобиване на всички материални блага, които се намират на нея. За съжаление, днес под прогрес се разбира второто.

Тръгнал от античните гностици, минал през просвещенските богоборци и “естетите”-модернисти от 19 и началото на 20 век, умнокрасивитетът не изчезва и през епохата на комунизма. Тогава обаче става работническо-селски, каквато е повелята на времето. Придобива това народнячество, което толкова презираше у Дядо Вазов. Умнокрасивитетът винаги е в крак с повелята на времето. Те са гневни, революционни и класово непримирими, държат се като дисиденти, а всъщност вършат точно това, което се иска от тях. А истинските дисиденти сочат с пръст и ги наричат врагове на народа. И пак са каймакът на обществото, и пак са цветът на нацията и пак са “най-прогресивната класа-хегемон”, и пак простолюдието е под достойнството им, както бяха неграмотните цървуланковци за символистите. А истинската национална интелигенция стана обект на завист, омраза, презрение и терор. На “канселиране”, ако трябва да използваме съвременната терминология.
С “демокрацията” умнокрасивитетът стана либерален. Преди либерали бяха дисидентите, но хунвейбините им отнеха тази роля. Днес “елитът”, “авангардът”, “цветът” (вече не на нацията, защото е срамно, а на човечеството) отново е съставен от същата порода – горда, надменна и безбожна.

Разбира се, всичко това е малко преувеличено, както повеляват законите на публицистичния жанр, но то е така, за да се очертае по-ярко тенденцията. Разбира се, че в редовете на интелигенцията има свестни и морални хора, пропити от нормалност и човещина – иначе не може, иначе светът би свършил в същия миг. Дори те все още са мнозинство и затова продължавам да наричаме доброто добро, а злото зло, въпреки че го следваме с нарастваща охота. Когато започнем да наричаме злото добро, тогава вече всичко ще бъде свършено и ще настъпи началото на края. Спокойно, и това ще стане, и през това ще трябва да преминем. Не може без него. Но онова, което ни очаква оттатък, в зората на Осмия ден от Сътворението, когато ще видим ново небе и нова земя, си заслужава. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

trud.bg