Мечката не е приятел на човека: Властта трябва да действа веднага!

Първият принцип на цивилизацията е прост: Човешкият живот е върховна ценност

Особено опасна е романтичната представа, че мечката е добронамерено същество

Никой нормален родител няма да приеме обяснението: „Да, риск има, но мечката е защитен вид“

Смъртта на човек след нападение от мечка на Витоша не е просто „инцидент от дивата природа“. Тя е напомняне за една истина, която модерното градско общество все по-често отказва да приеме – дивите хищници не са наши приятели, не са герои от анимационни филми и не са морални субекти, равни на човека.

Първият принцип на цивилизацията е прост: Човешкият живот е върховна ценност. Държавата съществува преди всичко, за да защитава живота и сигурността на хората. Не на мечките. Не на вълците или тигрите. Не на абстрактната „природа“.

Това не означава, че дивите животни нямат стойност. Разбира се, че имат. Но защитата на животински вид никога не може да бъде поставяна на едно ниво със защитата на човешкия живот.

Особено опасна е романтичната представа, че мечката е добронамерено същество, което си хапва само малини и „не напада хора без причина“. Реалността е друга. Мечката е огромен хищник с достатъчно сила да убие човек за секунди. Няма значение дали нападението е било „от страх“, „за защита на малки“ или даже „предизвикано“. Резултатът е един и същ – мъртъв човек.

И тук идва другият важен въпрос: Какво представлява Витоша?

На теория тя е природен парк. На практика обаче Витоша е най-големият градски парк на София. Стотици хиляди хора я използват за туризъм, спорт, семейни разходки и зимни спортове. През уикендите по основните маршрути по северните склонове и Платото има хиляди посетители. Това не е дива територия в Рила, Пирин или Стара планина, където има големи площи, в които мечките могат да живеят сравнително необезпокоявани. Това е планина, свързана пряко с град от близо два милиона души.

Самият Закон за защитените територии признава именно това. В него природните паркове са определени като територии, в които се съчетават опазването на природата и възможностите за туризъм, отдих и рекреация. Тоест правната логика на природния парк е различна от тази на националния парк или строгия резерват. Природният парк съществува именно за да позволява безопасен достъп на хората до природата. Точно затова и съществуването на два строги резервата по северните склонове на Витоша е както фактически, така и правен абсурд. В един природен парк държавата има пряко задължение да гарантира сигурността на посетителите.

Тук аргументът „мечката просто е защитавала малките си“ няма абсолютно никакво значение. Подобно обяснение може да има морална стойност, ако говорим за човек и неизбежна самоотбрана. Но мечката не е правен и морален субект. Тя не носи вина, но обществото не е длъжно да приема смъртен риск за хората, за да „разбира мотивацията“ на голям хищник.

Мечка, убила човек, автоматично става опасен индивид. Това не е българска особеност, а стандартна практика в държави с големи популации на мечки като Канада, САЩ, Румъния и Финландия. След фатално нападение т. нар. „problem bears“ обикновено се отстраняват, защото рискът от нови инциденти вече е доказан.

Важно е да се каже и още нещо, което се премълчава. Мечките на Витоша всъщност са сравнително ново явление. Голяма част от горите на планината са резултат от мащабните залесявания през първата половина на XX век. Самата Витоша дълго време е била много по-отворена и силно използвана от хората. Постоянно присъствие на мечки практически не е имало. Сегашната популация е резултат от строгата защита на големи части от планината, разширяването на горските масиви и липсата на активен контрол от страна на държавата. Част от животните идват от Рила и постепенно се установяват все по-близо до София. Днешната ситуация не е „вечната природна реалност на Витоша“, а резултат от конкретни човешки и политически решения, тоест от изоставянето на планината през последните три десетилетия.

Точно затова след смъртен случай държавата няма право на колебание. Властите трябва незабавно да идентифицират мечката и да я отстранят – чрез залавяне и изолиране, ако това е реалистично, или чрез отстрел, ако не е.

Всичко друго е безотговорност. Защото след първата жертва вече никой не може да каже: „Не знаехме, че има риск.“

И тук стигаме до най-опасния аспект на проблема – идеологическият. В последните години в Европа се наложи странна форма на екологичен романтизъм, според която човекът трябва постоянно да отстъпва територия и да приема риска като нещо нормално. Това звучи красиво в университетски семинар, но изглежда съвсем различно, когато става дума за разкъсан човек на туристическа пътека край столицата.

Никой нормален родител няма да приеме обяснението: „Да, риск има, но мечката е защитен вид.“

Мечката не е приятел на човека. Тя е див хищник. И когато такъв хищник убие човек в най-използваната планина на България, обществото има право – и държавата има задължение – да постави живота на хората над всичко останало.

ТРУД