Мигел де Сервантес – мъдрецът, завинаги влюбен в живота

Най-трагичната дата в историята на европейската и световна литература може би е 23 април 1616 г. Денят е събота, времето – пролетно, но едновременно умират двама велики писатели – англичанинът Уилям Шекспир и испанецът Мигел де Сервантес Сааведра.

Макар да има доста романи, стихове и пиеси, Сервантес е прочут най-вече с книгата, в която лудичък испанец от ХVІ в. – Дон Кихот, се вживява в ролята на средновековен рицар, яхнал знаменития кон Росинант.

Придружен от практичния, но не по-малко луд оръженосец Санчо Панса и неговото магаре, Дон Кихот преживява телесни и умствени авантюри из Ла Манча, провинция в Централна Испания. Сред тях са битки с великани и магьосници, спасяване на невинни жертви от разбойници, достойно управление на остров и други чудати, но и чудесни истории.

Постепенно обаче човек разбира, че го привличат не толкова спиращите дъха, тревожни и леко смешни приключения, в които реалността никога не е, каквато е. Осъзнава, че повече е захласнат по разсъжденията в разговорите на героите.

В тях лудостта по неповторим начин се преплита с мъдростта, но те ни казват толкова, колкото можем да чуем в момента. И когато продължим да четем, казват още. А ако след години се върнем към тях, установяваме, че нищо не сме разбрали, че всичката мъдрост на света едва започва да се открива. Точно както в живота, впрочем.

„Гениалният идалго Дон Кихот де Ла Манча“, както би трябвало да се преведе заглавието на български, се счита за първия съвременен европейски роман. А през 1965 г. в Ню Йорк се поставя за първи път „Човекът от Ла Манча“, постановка с 2328 представления само на Бродуей и пет награди „Тони“, включително за най-добър мюзикъл.

През 1972 г. пък режисьорът Артър Хилър прави едноименния филм. В него и двете главни роли – на писателя Сервантес и героя Дон Кихот, се играят от Питър О`Туул, а София Лорен е красивата Дулсинея.

„Аз съм Аз, Дон Кихот, // господар на Ла Манча, // съдбата ме зове и тръгвам – // а ветровете диви на късмета // ще ме тласкат все напред // накъдето и да ме запратят.// Накъдето и да ме запратят, // напред към славата отивам!“

Така пее Питър О`Туул и като Дон Кихот отправя предизвикателство към Вселената. А авторът, Мигел де Сервантес, също отправя предизвикателство към Вселената, както чуваме в „Глоса“, негов текст от 1615-та:

„Да стане миналото настояще, // не повече от туй ще искам аз – // или пък врящото сегашно //да стане бъдеще завчас.“

Това космическо желание за разместване на пластовете време, оттам – на съдби и хора, се проявява и в книгата за Дон Кихот, в нейната съдба, в съдбата на героя, в съдбата на автора. Всъщност автор и герой в тази оплетена испанска история наистина трудно се разделят. Не съм го измислил аз, твърди го Мигел де Унамуно, писател и философ, в есе за Дон Кихот.

Според Унамуно, както Флобер се идентифицира с Ема Бовари, така и Сервантес би могъл да каже: „Дон Кихот, това съм аз“. „Дон Кихот олицетворява душата на Испания и носи типичното за испанеца трагично чувство за живота“, твърди Унамуно. Но същото се отнася и за Сервантес.

„Дали Испания е създала Сервантес или Сервантес е създал Испания – такава, каквато е и днес в културното съзнание на света“, риторично пита фолософът.

Мигел де Сервантес Сааведра е роден през 1547 г. край Мадрид. Баща му е бръснар-хирург, а майка му е от семейство на разорени благородници. Няма данни Сервантес да е учил нещо, но на младини има много житейски подвизи. Участва в голямата битка между християни и мюсюлмани при Лепанто, където е ранен три пъти, пет години е в робство при алжирски пирати, от което прави четири неуспешни опита за бягство и други приключения.

До 33-ата си година Сервантес изживява толкова много животи и натрупва толкова опит, че славата му на мъдрец е напълно заслужена. През 1580 г. той се прибира в Испания, заради военните заслуги получава дребна служба и започва да пише неистово. Отначало поезия, но малко стихотворения са запазени. Идва и първият роман – „Галатея“, който го прави известен, но не и богат. Става бирник, но започва да бърка в кацата с меда и влиза в затвора. После го връщат на служба и всичко се повтаря. Дори потретя.

Предполага се, че точно в затвора назрява идеята му за „Дон Кихот“. Намерението на Сервантес е за пародия на средновековните рицарски романи, родена от напрежението между старите идеали и новата действителност. При четенето на книгата обаче се забелязва как това намерение се реализира обратно – като пародия на съвременната на писателя действителност, родена от напрежението между истинските и фалшивите идеали в нея.

Така за автора Сервантес, също както и за героя му Дон Кихот, целият истински, достоен и зрял човешки живот, се превръща в една невъзможна мечта: „Да мечтая невъзможна мечта, // да се бия с враг непобедим, // да понеса непоносима тъга, // да съм там, дето смелите не смеят.“