В съвременната епоха на джендър манията, някой спомня ли си изобщо думата толерантност, към каквато скромно се стремяха еднополовите двойки само преди няколко години? Или Законът за защита на брака – закон, приет от Конгреса и 31 щата, за да изясни, че бракът може за бъда съюз само между мъж и жена? Сред официалните поддръжници на този закон бяха Барак Обама, Бил Клинтън и… Джо Байдън.
Очевидно е, че становището на Върховния съд на САЩ от 26 юли 2015 г., по делото Обергефел срещу Ходжеса, отмени този закон. Това становище произнесено 227 години след ратифицирането на Конституцията постановява, че клаузата за равна защита според 14-ата поправка във върховния закон на САЩ, се простира и върху еднополовите бракове.
Мнозина смятаха, че това решение ще сложи край на исканията на активистите, тъй като еднополовите бракове се считаха за крайната им цел. Случи обаче точно обратното: Обергефел срещу Ходжеса далеч не успокои, а напротив – увеличи изискванията на активистите. Сега в САЩ се настоява за приемане на откритата сексуализация на децата с „Часове за приказки с драг кралици“, а на парадите на хората с алтернативна сексуална ориентация се появиха скандирания като „Ние сме тук! Ние сме гей! Идваме за децата ви!“
По-лошото е, че настоящата джендър идеология насърчава процедури тип „Франкенщайн“, чудовищно наречени „грижи за утвърждаване на пола“. При тях лекари предписват лекарства или осакатяват гениталиите на объркани хора, включително непълнолетни, като се преструват, че могат да променят пола на някого. Обикновените граждани също са принуждавани да участват в този нов свят на секса, да създават специализиране уебсайтове или да използват безсмислени местоимения за сексуалните тоталитаристи.
Как от толерантност стигнахме до тирания? Всъщност – до тази война срещу сексуалната реалност?
До неотдавна почти всички общества насочваха човешката сексуалност към брак и децата, за да си осигурят стабилно бъдеще, независимо дали са полигамни или моногамни. Всъщност в много култури и до днес се сключват бракове – знак за това колко важен е бракът за обществото. Консерваторът Динеш Д’Соуза, имигрант от Индия, веднъж обясни, че в неговата страна бракът се смята за твърде важен, за да бъде оставен на глупавите млади хора. Което хвърля светлина върху това защо в страната толкова много са застъпени уредените бракосъчетания.
През по-голямата част от американската история всяка връзка, различна от брака и семейството, се е смятала за вредна, както свидетелстват по-старите закони срещу прелюбодеянието и блудството. Но дори и сега културата на „неангажиращите връзки“ (с цел осъществяване на краткотрайни сексуални контакти) създава проблеми: какво се случва, когато се зачене дете, тъй като контрацепцията не е съвършена?
Така „сексът на поискване“ е предпоставка за аборти или за извънбрачни раждания, което е пагубно както за детето, така и за обществото. Що се отнася до извънбрачните раждания, никой не оспорва факта, че децата без стабилни домове и женени родители са изложени на по-голям риск от изоставяне, пристрастяване към наркотици и престъпност, както и на невъзможност да създадат свои собствени стабилни семейства, което затвърждава цикъла на болка и патология. От медицинска гледна точка сексуалната разпуснатост означава ширещи се болести и психологически разстройства, както е документирано в книги като „Без защита“ на д-р Мириам Гросман.
Някога обществото е ограничавало заплахата за общественото здраве от сексуалната разкрепостеност в „кварталите на червените фенери“, но сега сексуалната разкрепостеност е нормализирана, дори пропагандирана, не само в училищата и на обществените места, но дори и в църквите.
Традиционните сватбени церемонии всъщност признават и наставляват социалния аспект на брака. В церемониите често се включваха не само семейството и приятелите, но и по-широката общност, защото сватбата означава, че идват деца. И тези деца или са от полза за общността, или й вредят – те могат да станат или сътрудници, или престъпници. Така че общността наистина е засегната от брака, има интерес от неговия успех и следователно има право да присъства на церемонията. Всъщност, когато бракът се разпадне, разбитото семейство почти винаги се обръща за помощ към близките, роднините, но също и към социалните помощи, за да се справи. По същество, когато съпрузите с деца се разделят, другите в общността често плащат за това.
Честно ли е?
Въпросът за справедливостта е част от една по-широка морална рамка. Семействата трябва да останат заедно не само за да не натоварват другите, но и за да възпитават добродетели у децата и на свой ред в обществото като цяло. В края на краищата домът функционира, а след това и обществото, само когато членовете му се стремят към основни добродетели като чест (спазване на думата, брачния обет или търговското споразумение) и вярност (оставане верни на съпруга, децата и общността). Тези добродетели на свой ред са част от общата нагласа за жертва в името на по-голямото благо.
В миналото бракът и децата са карали съпрузите да израстват и да стават по-добри хора и по-отговорни, тъй като съпрузите са се жертвали в името на децата си. И в този процес стабилният дом се превръща в основа на стабилно общество, което осигурява мир и просперитет, гарантирани от зрели и отговорни граждани. Всяко съмнение по този въпрос се разсейва от факта, че 90% от престъпниците, извършили насилие, произхождат от разбити семейства, особено от такива без бащи. Хаосът у дома бързо се превръща в хаос в обществото.
Следователно бракът не е просто лично предпочитание или мимолетно увлечение, което може да бъде разтрогнато по желание, а социално благо, което трябва да бъде подкрепяно и запазвано. Обществото също така подготвя младите хора за брака, като възпитава основните добродетели на честта, верността, трудолюбието и въздържанието.
Излишно е да казвам, че днес елитите са разрушили тези норми. Вместо да възпитава добродетели у гражданите, зрялост и жертвоготовност у съпрузите, елитът днес насърчава порока, и то не къде да е, а в сексуалната сфера, като на хората се казва да поставят на първо място своите желания. Лакомията и похотта са сходни пороци, тъй като и двата включват физическо самозадоволяване.
Древните римляни са олицетворявали чревоугодничеството. Те се тъпчели с храна, а след това повръщали, за да могат да продължат да се тъпчат! Но в древният свят, особено гърците, също са разбирали истинската същност на порока, че той е в същността си робство.
Докато философите се стремели да бъдат управлявани от разума, за да водят истински човешки живот, тези, които били управлявани от желанията си (наричани страсти, нагони или апетити), всъщност нямали самоконтрол и затова били смятани за роби на страстите си. Така според древната мъдрост „правя каквото пожелая “ или „спя с когото си искам“ е робство, противоположно на свободата.
Нещо повече, отдаването на порока е безконечно. Снизходителността само подхранва звяра, увеличавайки силата на основния ви порок. Този феномен е добре познат на наркоманите. Те знаят, че пристрастяването им е робство. Колкото повече употребяват субстанции, толкова повече са роби. По-лошото е, че робите от този вид не само не контролират себе си, но и се оказват контролирани от други. Всъщност наркотиците са били използвани като военна тактика именно за контролиране и подчиняване на хората. Пример за това са Опиумните войни, водени от Великобритания срещу Китай и Индия.
Ето защо насърчаването на порока всъщност е средство за контролиране на хората, макар че той винаги е опакован като свобода, удоволствие или друго привидно благо. В действителност обаче порокът е оръжие, а самоугаждането – слабост, като и двете заместват самоконтрола с външен контрол. Така с нарастването на сексуалната разкрепостеност нараства и държавният контрол (след изневярата обикновено се стига до бракоразводно дело), тъй като гражданите без вътрешно самоуправление се нуждаят от външно, държавно управление. Така неизбежно се стига до тирания.
Има ли изход?
Единственият изход от сегашната антиутопична епоха на джендър мания и сексуална дегенерация е ново, силно и самоуправляващо се гражданство, което вижда в сексуалния порок робството. Робство, което неизбежно води до тирания, а не толерантност.
Тереза Р. Манинг е директор по политиките в Националната асоциация на учените, президент на Асоциацията на учените във Вирджиния и бивш преподавател по право в Юридическия факултет „Скалия“ в университета „Джордж Мейсън“.
Превод за КритичноБГ, Десислав Григоров
Източник: American Greatness
Последни коментари