Провъзгласяването на Независимостта: Блестящата българска авантюра

На този ден с камбанен звън и тържествени салюти на оръдията на хълма Царевец е прочетен от премиера Александър Малинов Манифестът за провъзгласяване на независимостта. Казано на научния език на специалистите, това означава отхвърляне на васалната зависимост на България от Османската империя, наложена по силата на Берлинския конгрес от 1878 г., и пълно възстановяване на българската държавност като независимо Царство България. За да бъде подчертана приемствеността с Второто българско царство, ритуалът се провежда в църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново. Правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов и княз Фердинанд обявяват независимостта и от този момент той е провъзгласен за цар.

Сред тържествения звън на камбаните остават незабелязани страховете на цар и правителство от рисковия акт

Зад блясъка на онзи празник стоят невидимите дипломатически усилия, продължили месеци наред, и тревогата на цар и правителство какво ще последва откъм Високата порта и как ще бъде възприета българската дързост от Великите сили. Показателно е колко много дипломатически комплименти във всички посоки съдържа Манифестът и неслучайно завършва с думите: „… и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.“

Обявяването на България за независимо царство, въпреки че до този момент тя стопански и вътрешнополитически се развива като независима, означава де факто нарушаване на Берлинския договор. Което при това ще бъде второто нарушаване на волята на Великите сили – след Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 6 септември 1885 г.

Събитието е предварително дипломатически подплатено

Разбира се, че България – княз Фердинанд и правителството, не е смеела да наруши еднолично Берлинския договор. Княз Фердинанд най-напред провежда във Виена разговори с австро-унгарския император Франц Йосиф да стане така, че първо Австро-Унгария да наруши клаузите на договора (а тя го е подписала!), като осъществи отдавнашното си желание да анексира Босна и Херцеговина. А след това да се провъзгласи българската независимост, така че евентуалният гняв на останалите Велики сили да не се струпа върху главата само на нещастна България. Коментарът на историците (акад. Георги Марков) е, че това е бил ловък ход на царя, който се оказва успешен.

От дистанцията на времето може да се направи по-безпристрастна оценка на качествата на политиците, осъществили рискования акт

Правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов, външен министър ген. Стефан Паприков, военен министър ген. Данаил Николаев, дипломатически агент (посланик) в Турция Иван Гешов – всички образовани в университетите на Париж, Берлин, Петербург, са поели изключителна отговорност, без да я превърнат в лекомислена авантюра.

Когато четат манифеста на Царевец, и царят, и премиерът си дават сметка каква съпротива ще срещне този дързък акт не само във Високата порта, но и от меродавните европейски сили. Ключът към успеха е намерен в противопоставянето между Австро-Унгария и Русия на Балканите, като провъзгласяването на независимостта е извършено в съчетание с действията на първата, а признаването – с подкрепата на втората. Тази майсторски осъществена дипломатическа комбинация е в съзвучие с геополитическата стратегия „да се държат две железа в огъня“ и да бъдат употребявани според сложилите се обстоятелства“. Така историците обяснява механизма, чрез който рискът се е оправдал.

Сега, след като са вече достъпни историческите документи, и особено автентичният архив на цар Фердинанд, който вече се намира в България, може да се види значението на неговите родови и лични връзки с монарсите на Европа, които той използва при трудните преговори за признаването на независимостта.

Следват тежки преговори за признаване на независимото Царство България

България е имала да плаща към оня момент годишен данък на Османската империя, който се натрупва. И Високата порта заедно с дружеството на Източните железници иска баснословната сума от 650 млн. златни френски франка, за да признае България за независимо царство. Александър Малинов гневно отвръща: „Дори и да можем да ги платим, българската независимост не може да се откупува.“

Започват трудни преговори в Цариград. Логично било да ги води финансовият министър Салабашев, но царят преценява, че по-подходящ за тежкото изпитание е по-гъвкавият Андрей Ляпчев, тогава министър на земеделието и търговията (бъдещ министър-председател, на когото приписват израза „со кротце, со благо и со малко кютек“).

Австро-Унгария като велика сила успява да си уреди въпроса. България остава сама, а общественото мнение, опиянено от тържествената страна на събитието, отхвърля всякакви условия, назрява опасност от военен конфликт с Турция. Андрей Ляпчев обаче проявява учудващи дипломатически качества и след тежки преговори, които продължават 6 месеца, успява да сведе сумата от 650 милиона на 82 милиона златни франка.

По същото време Русия е още в ступор след тежкото си поражение от Япония и няма интерес от военен конфликт на Балканите, който неминуемо ще я въвлече, без да е готова да воюва толкова скоро след катастрофата в Далечния изток. И предлага на Османската империя, която й дължи около 80 млн. златни франка, да й опрости дълга, а България да сключи изгоден заем от Русия при 4 процента лихва за същата сума.

Така най-трудният въпрос – финансовият, най-сетне е решен. На 6 април 1909 г. Андрей Ляпчев и външният министър на Османската империя Рифат паша подписват протокола за признаване на независимостта на България. Това става в присъствието на шестимата посланици на великите сили и Русия, които с дискретна почтителност поздравяват българския министър Ляпчев за умело водените преговори – те явно знаят да ценят точно такива умения. Оттогава България е суверенно царство и равноправен субект в международноправните отношения, а държавният глава от княз става цар.

Провъзгласяването на независимостта има грандиозен ефект

С признаването на независимостта България, която още от началото на XX век бележи бърз, учудващ света стопански растеж, вече има право на собствен митнически режим, може да сключва договори за съюзи и военни споразумения. Българските компетентни власти вече могат да съдят на наша територия чужди поданици. Дипломатическите ни агентства се повишават в ранг на суверенни легации и българските дипломати стават пълномощни министри, равноправни на другите, което означава, че вече няма да се редят на опашката на дипломатическия корпус.

Ускореното стопанско развитие е съчетано с изграждане и модернизиране на въоръжението на българската армия. Сред заглавията на вестниците от онова време все по-често се среща „България се готви за решаване на българския национален въпрос със собствени сили“. Този евфемизъм означава „България се готви за война“. На хоризонта се задават възторгът (Първата балканска война), покрусата (Втората балканска война) и опитът за ревизия на покрусата (Първата световна война), която слага точката на „българския въпрос“.

Денят 22 септември се е празнувал до 9.ІХ.1944, след това е отменен и е възстановен през 1998 г.

Допълнение с днешна дата

На научна конференция в София през 2011 г. по повод 150-годишнината от рождението на цар Фердинанд (1861 – 1948) бе съобщен малко известният факт, че саркофагът на цар Фердинанд продължава да стои над земята в замъка „Кобург“ в Германия заради неговото последно желание – да бъде погребан в България.

За разлика от Сърбия, която през 2010 г. прибра от Лондон тленните останки на последния си крал Александър Караджорджевич, като посрещна саркофага с държавни почести на летището в присъствието на официални делегации от всички европейски държави, не само монархии, и влезе в международния новинарски обмен с почтителен коментар; и за разлика от Румъния, която наскоро устрои държавно погребение на кралица Ана (съпругата на крал Карол, която дори не е живяла в страната) и това също стана международна новина; та – за разлика от съседите, за българския политически „елит“ не съществува проблемът с непогребания български цар.

Най-дълго управлявалият владетел в историята на Третата българска държава, през чието управление България се превръща в равностойна модерна европейска държава с разделение на властите, с изградена армия и културни институции, стои непогребан, защото не е изпълнено последното му желание да лежи в България. Надали има по-печален атестат за един християнски народ. Народ (разбирай политическите му представители), който не зачита историята си, а я ползва за междупартийните си борби, не може да очаква да бъде уважаван от другите.

dnevnik.bg