Скъпотия и евтиния

С антикварни стотачки спекулантите подпират сергиите

Ние имаме опит  с чуждата валута. През игото парите носят султански имена

В стихията на скъпотията се престраших да купя обувки. Същият фасон в същия магазин преди време струваше 80 лева. Сега етикетът вадеше очите с 80 евро!
Лично собственикът спекулант се появи да ме обслужи. „По какъв курс, попитах, е извършена тази валутна метаморфоза? По класическите „Метаморфози“ на Овидий?“
Той отвърна, че ако Овидий е от неговия квартал, трябва да го познава. После се оправда с войната в Украйна. „Вие тези обувки от кожата на загинали войници ли ги правите?“, зададох следващия въпрос аз.
Ние имаме опит с чуждата валута. През игото парите носят султански имена. Махмудията на Махмуд II и меджидията на Абдул Меджид I. Най-стойностен обаче е наполеонът с лика на френския император Наполеон III. Руската рубла влиза у нас с освободителите.
Тогавашните финансисти са мъдри и не възприемат хилавите „бумажки“ на братушките. Бюджетите за 1879 и 1880 г. са във френски франкове. На 4 юни същата година е приет „Закон за правото на резание монети в Княжеството“. С него левът става национална парична единица.
Първите монети са пуснати през 1881 г., първите банкноти влизат в обръщение през 1885 г. Те са отпечатани в Лондон в купюри от 20 и 50 лева. „В замяна на тая банкнота Българската народна банка плаща предявителю двадесет лева злато“, обещава ценната хартийка.
В масово обръщение били само звонковете. Циркулирали 2 и половина стотинки (петаче), 5 стотинки (рупче), 10 стотинки (гологан), 20 стотинки (грош) и 50 стотинки (сто пари). Имало и метална стотачка, която покривала месечния бюджет на едно семейство.
Тя не вървяла на пазара, защото била прекалено едра. Сега с антикварни стотачки спекулантите си подпират сергиите. Да не се клатят от скъпотията!
За идиличното време на евтинията разказва коренячката софиянка Райна Костенцева (1885-1967).

Цените, парите и доходите

Чифт обувки струваше 3-4 лева

РАЙНА КОСТЕНЦЕВА
Трудно ми е да си припомня сега подробности от някогаaшното всекидневие, но все пак няма да забравя онова, което ми е направило по-силно впечатление. Тогава от чаршиите, от Женския пазар и от бакалите в сокаците, а по късно и по улиците, се купуваха главно хранителни стоки, които по онова време наричаха „съестни продукти“.
Колко точно обаче са стрували тия продукти по единични цени, сега не мога да си спомня, а и никога не съм ги знаела, защото в нашата къща всичко се внасяше на едро и се знаеха само цените на едро.

Портрет от Август Розентал.

Но тъй като ние не си служехме с домашни помощници, а родителите ми бяха заети с всекидневен труд, почти единствената възможна помощ за моите детски сили, освен ходенето на чешмата за вода, беше да придружавам майка си при пазаруването на Женския пазар и да нося някои от по-леките пакети.
Спомням си, че на тоя пазар първоначално една ока масло струваше толкова, колкото по-късно за същата цена се продаваше и един килограм. Птиците се продаваха, без да се мерят на някакви кантари, а цената им се определяше на око. По-голямата се продаваше малко по-скъпо.
Някогашните домакини купуваха яйцата, които донасяха селянките на софийските пазарища, по пет пари едното, но някои намираха връзки и чрез пътуващи в провинцията хора, каквито бяха железничарите, си доставяха яйца по 4 пари.
Една пара икономия не беше без значение за семейния бюджет, особено по Великден, когато се купуваха голямо количество яйца, за да се раздават според обичая с цели паници на гостите.
Домакинята тогава не работеше нищо друго освен домашната си работа и се чувстваше морално задължена да пести колкото е възможно повече.
Едно средно семейство живееше по онова време с около 90-100 лева на месец, като се има предвид, че печелеше само мъжът и че една от големите заплати беше средно 100 лева. С тази сума семейството, примерно – от мъж, жена и две деца, гледаше да преживее, пък и да отдели нещичко за „черни дни“.
Един чифт обувки, които се наричаха кундури, струваше 3-4 лева. За старософиянци това беше висока цена. Те носеха йемении, или както ги наричаха – турски калеври, които струваха значително по-малко. Имаше и такива, които сами си майсторяха подобни обувки. Това правеха главно селяните.
Ако Нане си е купил кундури за Великден например, той ги пази като очите си и ги обува в най-големите празници, за да го видят на хорото, че не е без нови обувки. Обуваше ги и когато станеше кум на младоженци. В делник на нивата ходеше само с опинци или бос.
Във връзка с провежданата от него митническа политика за защита на националната промишленост от чуждата конкуренция министърът на финансите Петко Каравелов беше издал едно нареждане, според което всички чиновници трябваше да се обличат във вълнени, шаячни дрехи, каквито и сам той носеше.
Веднага след публикуването на това нареждане (във формата на заповед) софиянки седнаха пред становете си и започнаха да тъчат грубите шаячни платове.
Парите, които бяха в обръщение, започваха от петачето и свършваха до 500-левовата банкнота. Имаше пари от мед, никел, сребро и злато. Най-малката пара беше петачето – пет пари. Две петачета правеха рупче. Когато го наброяваха заедно с други пари, казваха например „три и руп“, а за три гроша и 30 пари – „три и зола“.
Гологаните бяха от мед и скоро почерняваха. Но понеже бяха едри монети и не се губеха между другите пари, казваше се между народа „чер гологан не се губи“. Този израз имаше преносно значение.
Рупчетата и петачетата бяха от мед или никел и лесно се губеха. При Каравеловото министерстване бяха пуснати в циркулация монети от една и две стотинки, които населението нарече „лорчета“ и „виолчета“, по имената на двете дъщери на Каравелов – Лора и Виола.
Два гологана съставляваха грош. Той беше от никел. От сребро бяха левът и 50-стотинковата монета. По размери тя беше малка като петачетата. Имаше и петолевки, които бяха от сребро и големи 4,5 см в диаметър. А също така книжни петолевки, десетолевки и др.
От всички видове монети петачетата имаха най-голямо употребление. Когато главата на семейството донасяше припечеленото или заплатата си, от другите пари правеше фишеци, а петачетата оставяше у домакинята за лептата ù в църковния дискус, за свещите, които палеше пред църковните икони за здраве и помен за умрелите, за подаяние на просяците, които упорито чакаха пред църковните врати и подлагаха ръка за милостиня.

ТРУД