„Знаехме, че светът няма да бъде същият. Няколко души се смееха, няколко плакаха. Повечето хора мълчаха.“
Така описва Робърт Опенхаймер детонацията – в 5:29 ч., на 16 юли 1945 г. – на първата атомна бомба. Три седмици след теста в пустинята Хорнада дел Муерто („Пътят на мъртвеца“) в Ню Мексико, САЩ, други ще бъдат хвърлени над Хирошима и Нагасаки в Япония, а жертвите може да надхвърлят 220 хил. Мъжът, дал описанието, ще остане в историята като „бащата“ на тази бомба. След Хирошима някои от колегите му празнуват; той не е на себе си.
В същия запис от 1966 г. обаче главният герой на едноименния филм продължава: „Спомних си репликата от индуисткото писание, „Бхагавад Гита“; Вишну се опитва да убеди принца, че трябва изпълни дълга си, и за да го впечатли, приема своята многоръка форма и казва: „Сега станах Смъртта, унищожителят на световете.“ Предполагам, че всички сме мислили така, по един или друг начин.“
„Бхагавад Гита“ или „Песента на Бога“ e част от огромния епос на санскрит, „Махабхарата“. Няма доказателства, че Опенхаймер е изричал тези думи, с които нашумява (всъщност не го твърди и той, а само разказва, че си го мислел). Но те напомнят, че човекът, преобразил XXI в., не се вписва в клишето за „злия гений“ въпреки трагедията, която причинява, и ефекта ѝ върху студената война.
Вярно е само „гений“: някои историци го наричат един от най-умните хора, живели някога. Човек с разностранни интереси, хаотични връзки и склонност да попада в капаните на политиката, в последните си две десетилетия „бащата на бомбата“ се превръща в изкупителна жертва в „лова на вещици“ на сенатор Маккарти. Там се озовава заради лутането между науката и борбата вярата в социалната справедливост, едно необичайно приятелство и една бурна връзка.
Да се разболееш заради минерали
Юлиус Опенхаймер пристига в САЩ през 1888 г. Със съпругата си, художничката Ела Фридман, създава заможно семейство с един син: той носи и неговото име, но в САЩ го наричат Джулиъс (оттам и Дж. (J) пред името Робърт, с което е известен). Родителите му са евреи, но членуват в силно либерална организация, която насърчава етиката пред религиозността. В свързано с организацията училище малкият Робърт, роден през 1904 г., се смята за звездата на класа.
В Ню Йорк израства, заобиколен от красота: гледа картини на известни художници не само в дома си, купени с натрупващото се състояние на баща му, но и в прочути галерии.
Обича поезия, но и минерали: толкова, че, изпратен на летен лагер и отдаден на интересите си, той рядко общува с децата, а на почивка в Европа, след като е приет в „Харвард“, се разболява от колит тъкмо в търсене на минерали. Налага му се да отложи „Харвард“ с година; тогава, докато се възстановява, попада на хълма с училище в Лос Аламос, Ню Мексико. Там по-късно ще е и ръководеният от него център, създал бомбата.
Труден за общуване
И в „Харвард“ той наваксва бързо, кара допълнителни курсове. Способността му да усвоява нова информация е видима за преподавателите му; по-късно ще научи санскрит, ще развива интереса си към източната философия, и ще усвои холандски за седмици, за да изнесе лекция в страната.
Общуването с него обаче е трудно. Не се разбира с колегите си в „Харвард“, макар успешно да завършва химия (твърди се, че опитал да отрови един от преподавателите с ябълка). Не е популярен и в Гьотинген, където завършва физика през 1927 г.: доктор е едва на 23 години. Всъщност не „Гьотинген“, а „Кеймбридж“ е първото му желание, но непохватността му при лабораторните експерименти го отчуждава още повече от другите. Негов близък приятел, Франсис Фъргюсън, разказва, че по време на тяхна среща в Париж той бил в депресия и опитал да удуши Фъргюсън, когато чул, че ще се жени за приятелката си.
В Германия обаче, макар и нехаресван заради прекаления си ентусиазъм и постоянното прекъсване на лекциите, той се оказва заобиколен от хора, които скоро се превръщат в световни имена във физиката: от Макс Борн и Вернер Хайзенберг до Енрико Ферми и Едуард Телър. Последният ще съсипе кариерата му няколко десетилетия по-късно. Но през 20-те тези времена изглеждат далеч; тогава за три години публикува 16 разработки в теоретичната физика.
Голямата любов
Няколко години след това Опенхаймер се озовава в Калифорнийския университет в Бъркли, в средата на 30-те години на миналия век. На Западния бряг той се увлича по леви идеи за трудова и социална справедливост. На празненства се среща с хора, които обичат политиката и се вълнуват от нея, сред тях – професорът по френски език Хокан Шевалие, с когото често обсъжда радикални мисли. Тогава не знае колко пагубни ще са за кариерата му както невинните срещи за обяд, така и решението да ги премълчи.
Много по-бързо се забелязват последиците от запознанството му със студентка по медицина, Джийн Тадлок. Дотогава Опенхаймер е срамежлив, този опит му е далечен. С нея идват и срещите на комунистическата партия, които той също посещава. Опенхаймер се запознава с текстовете на Маркс. Двамата набират средства за Гражданската война с Испания. Брат му към този момент се е присъединил към партията – нещо, което самият Робърт няма да направи.
ФБР знаят за това. Към 1941 г., преди навлизането на САЩ във Втората световна война, Опенхаймер вече е „оперативно интересен“ на контраразузнаването, защото е забелязан на събитията. Вече има и нова – бурна – връзка, която се превръща в брак: с биолога (и също част от компартията) Кити Пюнинг. Не спира да съвместява интереса си към социално прогресивните идеи с изследванията в „Бъркли“ върху теоретичната астрономия, ядрената и квантовата физика.
„Бащинството“ на бомбата
Настоява, че не се интересува от политика. С левите си увлечения и репутацията на необщителен учен не изглежда на военните среди като най-надеждния човек за проекта „Манхатън“ – разработката, довела до първата атомна бомба.
Не така мисли генерал-лейтенант Лесли Гроувс, някога надзиравал изграждането на Пентагона и оказала се ръководител на проекта дни преди САЩ да влязат във войната. Гроувс настоява на Опенхаймер, застъпва се зад него пред военните и службите: известният със способността си понякога да работи почти без да яде (в ранните си години и при голяма концентрация) учен няма никакъв ръководен опит, но генералът е впечатлен от огромните му познания. Успява да се наложи – включително защото идеите му за верижна реакция в бомбата звучи убедително на отбранителната общност; особено когато САЩ се надпреварват с нацистка Германия.
Опенхаймер има думата и в посочването на мястото. През 1942 г. той се оказва директор на изследователския проект в Лос Аламос, където се озовава като тийнейджър. По негова идея армията купува училището на хълм в Лос Аламос и позволява 6000 души (повечето – в армията), с оборудване, да се настанят в лабораторията. Казва на Едуар Телър: „Само ядрена бомба може да откъсне Хитлер от завоеванията му в Европа.“ Опенхаймер носи униформа в Лос Аламос, за да подчертае символиката на момента и да утвърди авторитета си.
Към 1945 г. самоубийството на Хитлер предполага, че бомбата едва ли ще бъде използвана срещу нацистка Германия. Опенхаймер още смята, че атомното оръжие ще приключи с всички войни. Месеци първия тест в 5:29 в Лос Аламос мнозина все пак смятат, че бомбата може да е край на Третия райх.
На 6 август Опенхаймер е посрещнат с аплодисменти в залата за събрания в Лос Аламос. И той, и други учени обаче започват да съзнават отговорността. Опенхаймер се противопоставя на разработката на потенциално по-мощни оръжия като водородната бомба; призовава за споделяне на отговорността за ядрената енергия в света и контрол на оръжейната надпревара. Казва пред президента Александър Труман, че ръцете му са изцапани с кръв. Труман, участвал (за разлика от Опенхаймер) във вземането на решението за пускането на бомбата, не иска да го вижда повече.
Червената следа
Всъщност той през цялото време разбира отговорността на работата си и прекъсва връзките си с комунистите. Към края на 1942 г. обаче той прави грешка: вечеря със стария си приятел Шевалие в Калифорния, когато чува от него предложение да споделя американска информация с „другия съюзник“ срещу Хитлер – Съветския съюз. Опенхаймер отказва, но срещу него се обръща фактът, че решава да не каже на никого за разговора. Освен това подновява комуникацията си с Джийн Татлок.
Седмици след срещата с Труман Джон Едгар Хувър, първият директор на ФБР, изпраща на президента писмо, в което изразява увереността си, че Опенхаймер е агент на комунистите и че все още има контакти. За осем години ФБР изготвя 1000 страници в досието му. Работата се ускорява, след като през 1949 г. с атомна бомба се сдобива и Съветският съюз; службите допускат, че някой от САЩ им предава информация. Това е вярно, но няма доказателства, че го прави и Опенхаймер.
Към 1947 г. той става директор на Института за перспективни изследвания в „Принстън“. Люис Строс, мъжът в борда на института, който го наема и който има връзки до политическия връх във Вашингтон, влиза в конфликт с него за академични въпроси. Строс е и привърженик на водородната бомба, а споровете с Опенхаймер по темата и за бъдещия подход към ядрените оръжия събуждат подозренията му, че някогашната звезда е комунист и съветски агент; предупреждава и Труман, и Хувър.
Заедно с него и Хувър, срещу Опенхаймер застава и радетелят на водородната бомба Едуард Телър. По време на лекция на 17 февруари 1953 г. Опенхаймер говори пред Съвета за външни отношения и казва, че „епохата на потайността за ядрените оръжия“ трябва да приключи и че двата „скорпиона в бутилка“, САЩ и СССР, могат само да се избият взаимно. Месеци по-късно вечеря с приятеля си Шевалие, посредника на комунистите, в Париж, докато е следен от ФБР след сигнала на Строс.
Краят
В епохата на маккартизма и параноята за комунистите всичко това е достатъчно за отнемане на достъпа до класифициране на информация. Опенхаймер обжалва и срещу него започва унизителен процес, продължил месец.
Защитниците му казват пред съда, че Опенхаймер е доказал патриотизма и че много други хора се увличат по комунизма през изминалите две десетилетия. Признава за разговорите си с Шевалие и с контактите (дори докато е женен) с Джийн Татлок. Едуард Телър отправя унищожителни критики към Опенхаймер, който бил подозрителен още в Лос Аламос.
Следващото десетилетие до смъртта му от рак през 1967 г. Опенхаймер прекарва в голяма степен на Вирджинските острови в уединение. За поддръжниците си той остава мъченик, осъзнал отговорността си за създаването на бомбата. И частичното реабилитиране, което следва – Джон Кенеди го кани в Белия дом на вечеря, Линдън Джонсън му дава медал. Разрешителното му за достъп до секретна информация така и не е възстановено.
www.dnevnik.bg/
Последни коментари