Цар Иван Александър направил България икономически „тигър“ на Балканите

Мирното десетилетие носи просперитет на страната

Полага усилия да укрепи властта си в крайморските градове

Победата на цар Иван Александър Асен над ромеите при Русокастро на 18 юли 1332 г. имала решително значение не само за България, но и за целия европейски Югоизток. След столетни войни трайно са овладени земите и градовете на плодородна Тракия между Ямбол и южното Черноморие. Византийците напускат за дълго балканската сцена, защото трябвало да отблъскват настъпващите в Мала Азия османски войски. Това осигурява на страната едно мирно десетилетие – рядкост за средновековната история на Стария континент. Точно заради него често наричат управлението на Иван Александър “Златен век” за тогавашна България.

Понякога обвиняват царя, че пренебрегнал вековната политика на българските царе спрямо Вардарска и Егейска Македония и дал инициативата на силния сръбски владетел Стефан Урош IV Душан (1331-1354). Малко известно е, че по потекло сръбският крал бил повече българин, отколкото сърбин. Той е син на Теодора, дъщеря на българския цар Смилец (1292-1298), а по линията на баща си Стефан Урош III Дечански е правнук на цар Георги I Тертер (1280-1292). След злополучната битка при Велбъжд в 1330 г. противоречията между България и Сърбия са отстранени и при идването на власт на Стефан Душан следва сближаване. Първа стъпка на сръбския крал е да екстрадира в Дубровник по искане на Търновград претендента за престола Иван Стефан и майка му Анна-Неда.

На 19 април 1332 г. пък е обявен брака между крал Стефан Душан и сестрата на Иван Александър, Елена. Това позволява на българския владетел бързо да ликвидира бунта на чичо си Белаур и да разгроми ромеите в битката при Русокастро. През следващия половин век Елена играе огромна роля в събитията на Балканите. Тя и други роднини на цар Иван Александър заемат най-важни позиции в сръбския двор и осигуряват отлични отношения между двете държави.

Второто важно събитие през мирното десетилетие е сключването на брака между българския престолонаследник Михаил Асен и дъщерята на император Андроник III Палеолог, Мария (наричана в някои извори Ирина), което е едно от условията на сключения при Русокастро договор. Сватбата между петнайсетгодишния Михаил Асен и деветгодишната Мария става вероятно през ранното лято на 1339 г. По думите на Йоан Кантакузин тя се провела край Адрианопол (Одрин), където минавала границата между двете държави. Цар Иван Александър демонстрирал мощта си с огромна свита от благородници, а ромеите приготвили в прохладната местност “Комнинови ливади” край Тунджа отрупани с ястия и вино маси. Преди тържествата в църквите на Адрианопол извършили религиозните ритуали, а камбаните на храмовете биели непрекъснато. Ромеи и българи пирували цели осем дни, а на сутринта на деветия цар Иван Александър със сина и снаха си отпътували за България. “Много знатни ромеи – пише Кантакузин, – ги следваха чак до Търновград.” Там тържествата продължават, а после едни се връщат, докато други останат в двора заедно с Мария.

Мирното десетилетие създава просперитет и икономическо благоденствие на страната. На север и юг от Стара планина се строят църкви и манастири, градовете се разрастват, стопанството е в подем. Най-добре за икономическия възход и повишеното парично обращение се съди по родното монетосечене, което при цар Иван Александър достига своя връх за цялата история на средновековната българска държава. Общо по негово време са отсечени огромно количество медни и над 15 милиона сребърни монети, известни като аспри. Последните са с тегло от 1.6-1.7 г. и съдържание 950/1000. Курсът бил 18-20 аспри за една тогавашна златна монета (перпера).

Върху първите си сребърни монети владетелят е изобразен сам с надпис около главата – “Александър, цар на българите”. След битката при Русокастро в текста се появява „… и на гърците”, което отразява териториалните придобивки на юг. Малко по-късно започват да се секат сребърните монети, на които царят е представен заедно с престолонаследника Михаил Асен, които са най-многобройни и остават в обръщение дори след смъртта на владетеля. Забележително е, че сребърните аспри на Иван Александър превъзхождат количествено значително по-оскъдните сребърни монетосечения на император Андроник III Палеолог, а след това и на неговия син Йоан V Палеолог. Ползват се също в Сърбия и най-вече във Влахия, Молдова, както и на територията на Византийската империя, най-вече в крайграничните райони.

Нумизматите изчисляват, че става дума за между 20 и 30 тона превърнато в монети висококачествено сребро. През ХIV в. се развива търговията със сребърни слитъци, внасяни от италианските републики Венеция и Генуа или от татарската Златна орда. Цар Иван Александър е имал възможност да си позволи такива покупки, защото икономическият възход пълнел държавната хазна. През 60-те години на столетието той без проблеми събира откупа, който трябвало да плати за пленения от унгарците свой син Иван Срацимир. А той бил на стойност 180 000 златни флорина с номинално тегло в сребро от 625 кг при съдържание 999-1000!

Особено внимание Иван Александър отделял на придобитите на юг градове. Дори гръцките по произход книжовници в тях превъзнасят българския цар за неговите богоугодни дела. Типичен пример е написаното през 1337 г. в Анхиало (Поморие) Тълковно евангелие. В него на прекрасен гръцки език книжовникът монах Методий Гемист славослови “преблагочестивия и самодържавен господар на българите” Иван Александър, неговия син Иван Асен IV и търновския патриарх Теодосий Търновски.

Царят полага специални усилия да укрепи властта си в крайморските градове, правейки богати дарения на църкви и манастири. Три такива документа отразяват ктиторството на Иван Александър в Месемврия (Несебър) и близките околности. Това са две грамоти за намиращия се в крепостта манастир “Св. Богородица Елеуса”, както и една за обителта “Св. Никола” край нос Емине. Те са писани в царската канцелария през 30-те и началото на 40-те години на ХIV в. Подобно на своя велик предшественик Симеон, в тях Иван Александър се величае като “василевс на българи и гърци”. Дарения там правят не само владетелят, но и негови роднини като чичо му Самуил, дал икона в несебърската църква “Св. Богородица Елеуса” през 1341/1342 г.

През 30-те години на ХIV в. просперират всички части на голямото царство. В Пролога от 1338/1339 г. се величаят „… дните, когато царуваше и владееше над българската земя превисокият самодържавен Иван Александър”. А най-значимата похвала за мирното десетилетие царят получава в обширната приписка на Псалтира от 1337 г., известен още като Песнивец. В него с гордост се разказва за победите на цар Иван Александър Асен и се определят границите на Българското царство, напълно стабилизирано и преодоляло последствията от разгрома при Велбъжд. Благоденствието на държавата буквално струи от изразите на неизвестния автор:

“Радвай се, царю Александре! Радвай се, Иване! Радвай се с благочестивата си съпруга, с царица Теодора! Радвайте се със сладките ваши чеда – цар Михаил Асеня, и Срацимира, и Асеня! Радвай се, граде Търнов! Радвайте се, негови градове и области! Радвайте се и пак се сърадвайте, тъй като имате такъв цар [и неговите роднини]! Бог да ги укрепи в тяхната сила и да им даде царство небесно и да ги всели в чертога на своето селение в беконечните векове всякога и всегда и во веки веков, амин!”

Проф.Николай Овчаров/Trud.bg