Шест години след Брекзит: защо ЕС не трябва да приема отново Великобритания

Историята на британското членство е поучителна сама по себе си

Стармър не предлага сближаване с ЕС от убеждение в европейския проект

Близо шест години след като Великобритания напусна Европейския съюз с гръм и трясък, тонът между Лондон и Брюксел постепенно се променя. Лейбъристкото правителство на Киър Стармър обяви т. нар. „reset“ – нов прочит на отношенията с континента. Споразуменията за отбрана, риболов, ветеринарно-санитарните стандарти и предстоящото повторно присъединяване към „Еразъм“ през 2027 г. рисуват картината на бавно, но устойчиво сближаване. Все по-чести са и гласовете – включително от среди в самата Лейбъристка партия – които открито говорят за връщане в ЕС. Социологическите проучвания на YouGov от началото на 2026 г. показват, че около половината от британските гласоподаватели биха гласували за членство в ЕС, ако имаше нов референдум днес – цифра, чувствително различна от 52-те процента, които преди десетилетие подкрепиха излизането.

В цялата тази динамика се чува все по-ясно един въпрос: трябва ли Европейският съюз да приветства такова завръщане? Бързият емоционален отговор е, че да – ЕС е по-силен с Лондон в редиците си. По-задълбоченият анализ обаче подсказва нещо друго. Връщането на Великобритания, особено при условията, които вероятно ще постави, би било стратегическа грешка – не защото Лондон е „наказан“ достатъчно, а защото историята на британското членство е поучителна сама по себе си.

Преди да говорим за бъдеще, си струва да погледнем мотивите. Стармър не предлага сближаване с ЕС от убеждение в европейския проект – той го прави под натиска на променени геополитически реалности. Завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом, агресивната търговска политика на Вашингтон, заплахите към НАТО, охладняването на „специалните отношения“ – всичко това принуждава Лондон да преосмисли позицията си. Дори когато британският премиер призовава за „по-тясно партньорство с европейските си съюзници“, той го прави с обяснението, че „националният ни дългосрочен интерес го изисква“. Не европейски, а национален. Това не е дребна подробност. През 2016 г. британците гласуваха за излизане именно защото вярваха, че ще се справят по-добре сами. Сега, осем години по-късно, същите политически среди се обръщат към Европа – не защото са преоткрили вярата си в общия проект, а защото алтернативите се оказаха по-неудобни от очакваното. Това не е скромност, не е и зрелост. Това е прагматизъм. И ЕС трябва да се отнесе към него с не по-малко прагматизъм.

Защото Великобритания никога не е била „обикновена“ държава членка. От влизането си в Европейската общност през 1973 г. Лондон последователно изграждаше образа си на партньор, който участва избирателно. Прочутата „отстъпка на Тачър“ от 1984 г. – годишно намаление на вноската, договорено с прословутото „искам си парите обратно“ – се превърна в траен символ на британския подход: ако вече сме вътре, поне да платим колкото е възможно по-малко. Опт-аутите („opt-outs“) бяха другият стълб на това особено членство. Великобритания никога не прие еврото – запази паунда дори когато Маастрихтският договор изграждаше валутния съюз. Великобритания никога не влезе в Шенген – запази граничните си контроли с убеждението, че сигурността на острова изисква собствени правила. Дори в Хартата на основните права Лондон си извоюва специален протокол, ограничаващ приложението є. В областта на полицейското и съдебното сътрудничество беше договорено правото да се избира казус по казус кои инструменти да се прилагат. По същество, Великобритания винаги изпробваше границите на „евроскептичното членство“ – толкова Европа, колкото е изгодно, и нищо повече. Това не е оценка по линията „добро-лошо“. Това е описание на модел. Моделът работеше дотогава, докато ЕС беше готов да го търпи. Но той никога не служеше за изграждане на по-дълбок Съюз. Напротив – често пречеше.

Може би най-показателният момент е поведението на Великобритания по време на миграционните кризи, които заляха континента от 2012 г. насам. Когато южните държави членки – Италия, Гърция, Малта, Испания – се оказаха на първа линия пред наплив, какъвто Европа не беше виждала от десетилетия, отговорът на Лондон беше последователно сдържан, ако не и открито отказен. През 2015 г., когато Германия отвори вратите си за стотици хиляди бежанци и ЕС предложи механизъм за разпределение по квоти, правителството на Дейвид Камерън отказа да участва. Великобритания се позова на своя опт-аут по миграционните и убежищните политики и пое ангажимент за 20 000 сирийски бежанци за пет години – цифра, символична на фона на това, което поеха Германия, Швеция или дори по-малки държави като Австрия. Дъблинският регламент пък беше използван от Лондон преди всичко в посока „връщаме обратно“, а не „поемаме отговорност“. Този подход беше предвестник на Брекзит. Знаменитият плакат на Найджъл Фараж със снимка на дълга редица от бежанци и надпис „Breaking Point“ показа какъв беше истинският двигател на референдума – не суверенитет в абстрактен смисъл, а отказ от споделена тежест. Когато Европа имаше нужда от солидарност, Лондон гледаше встрани. И ако приемем за чиста монета думите на британските политици днес – че искат сближаване в името на сигурността – възниква уместен въпрос: какво се променя, ако следваща криза удари отново юга на Европа? Дали отново ще чуем за „особени национални обстоятелства“?

Една от най-разпространените заблуди в дебатите за повторно членство е, че ЕС е „по-беден“ без Великобритания. Икономически погледнато, разбира се, загуба има. Лондон беше една петте водещи икономики в ЕС и нетен донор в бюджета. Но политически и институционално, периодът след януари 2020 г. показа нещо различно. ЕС преживя пандемия, война на собствените си граници, енергийна криза и инфлационна вълна – и реагира с инструменти, които при британско членство щяха да бъдат невъзможни или силно осакатени. Фондът за възстановяване „NextGenerationEU“, финансиран със съвместен дълг, нямаше да получи британска подкрепа – Лондон винаги беше противник на фискалната интеграция. Съвместните покупки на ваксини и газ, енергийната политика, общите проекти по отбрана като „PESCO“ и Европейският фонд за отбрана се развиха по-уверено без постоянното британско „да, но…“. Парадоксално, излизането на Великобритания съживи федералистките импулси на Съюза. Това не е тържество, а констатация: ЕС се научи да върви и без своя най-голям евроскептик.

Тук стигаме до същинския въпрос. Ако Великобритания някой ден поиска официално да се върне, какъв трябва да е отговорът на двадесет и седемте? Първо, никакво възстановяване на старите привилегии. Никаква „отстъпка на Тачър“. Никакъв опт-аут от еврото, никакъв опт-аут от Шенген. Полският министър на външните работи Радослав Шикорски вече го заяви ясно: Великобритания няма да получи старите си условия, нито своята отстъпка. Това трябва да бъде неотклонна позиция на ЕС. Второ, никаква ускорена процедура. Великобритания вече не е държава членка – тя би била кандидат. С всички изисквания на критериите от Копенхаген, с пълна правна и икономическа адаптация, със същия процес, през който преминават Северна Македония, Албания и Молдова. Всеки знак на снизхождение би бил несправедлив към държавите, чакащи на опашката от десетилетия. И трето, гаранции за стабилност. Една от тревогите, които европейските столици вече изразяват, е възможността следващо британско правителство – ако консерваторите или „Reform UK“ се върнат на власт – да изтегли страната отново. Такъв риск не може да се поеме без сериозни договорни предпазни механизми и финансови санкции при ново оттегляне.

ЕС не бива да бъде емоционален. Завръщането на Великобритания не би било победа на европейския проект – би било признание, че Брекзит е бил тактическа грешка, която сега може да се поправи без последствия. А Брекзит беше нещо повече от тактическа грешка: беше стратегически избор, направен от голяма европейска държава, която години наред системно подкопаваше дълбочината на интеграцията. Това е урокът, който европейските столици не бива да забравят, особено сега, когато британските политици отново говорят с топъл тон. Сантименталността е лош съветник в геополитиката. А историята на британското членство показва, че когато Европа имаше нужда от солидарност, Лондон винаги слагаше първо собствения си интерес.

ТРУД