Произходът на Срацимировци – една история с твърде много въпросителни

История

Цар Иван Александър е сред българските владетели, пораждащи полемика още със споменаването на името им. Неговият образ в родната историография никога не е бил балансиран, винаги силно поляризиран между „осанна“ и „разпни го“. В настоящата студия обаче няма да се спираме на спецификите на неговото управление, а ще се опитаме да надникнем в десетилетията преди неговото възшествие за да потърсим отговори на въпроса от какво потекло произхожда суверенът, дал на България последната й владетелска династия.

В периода на Средните векове, когато един владетелски род често заменял друг чрез осъществяването на метежи, заговори и интриги, от първостепенна важност за всеки нов управник било доказването на неговото потекло и оттам правото му на претенции върху престола. Уточняването на височайшия произход служело не просто за стабилизиране на властовите позиции на самодържеца вътре в държавата, но и укрепвало външния престиж на страната пред нейните съседи. Това било крайно необходимо, тъй като историята на Балканите изобилства със случаи, в които под предлог че подкрепят претенциите на легитимен кандидат за престола на свой съсед, владетелите се надявали да откъснат от неговата територия цели области.

Засвидетелствани са и редица извори от Второто българско царство, в които владетелите посочват древността и благородството на своите родове. Още след възстановяването на българската държавност след въстанието на Асен и Теодор-Петър двамата изразяват приемственост и континуитет с традициите на Първото българско царство, което проличава в коронацията на Теодор и приемането от него на името Петър. С това двамата братя целят да покажат, че не създават нова държава на Балканите, а се възстановява древна и призната държавническа традиция на която те са легитимни наследници и представители. Тази практика е продължена и при цар Калоян, който в посланията си до папа Инокентий III адресира владетелите на Първото българско царство като свои „прародители“.

Постепенно обаче династията, която Асеневци създават се превръща в новия еталон за легитимност на Второто българско царство и потенциалните претенденти за българския престол се стремят да си осигурят или връзка чрез брак със знатния владетелски род или се опитват да докажат кръвно родство с някой от властвалите Асеневци. Иван Александър също не прави изключение в решимостта си да изтъкне своето знатно потекло. Както можем да се убедим от епилога на т.нар. Осмогласник от 1355-6 г. Иван Александър произхожда „… от двете страни от царско коляно“, тоест дотолкова доколкото можем да заключим българския суверен е потомък на царски родове по линия на майка си и на баща си.

И така, нека се опитаме да проследим неговото родословие, като набележим известните извори, даващи ни сведения за неговите предци, и се спрем на вероятните и по-малко възможните теории за неговия произход.

Още едва започнали своя анализ веднага се сблъскваме с първия проблем – доколко бихме могли да имаме доверие на средновековните извори, които понякога случайно, а друг път съвсем умишлено заблуждават изследователя? В българската историография съществуват добре известни извори, които дават противоречиви сведения и се считат за ненадеждни, поради което и се приемат със скептицизъм. При все това в настоящата студия ще отбележим дори и тях.

Иван Александър е роден в семейството на деспот Срацимир и деспина Кераца – влиятелни благородници в Северна България. Тъй като в историческите хроники сведенията за рода на деспина Кераца са осезаемо повече, първата насока в нашето изследване ще бъде нейният баща – енигматичният деспот на Видин Шишман. Макар да получава титлата деспот и Видинска област като апанаж още през 1270 г., неговото управление в областта е засвидетелствано може би най-добре от анонимна френска хроника от 1308 г. От нея научаваме:

България представлява една голяма империя. Столица на тази империя е Бдин, голям град. Владетелят на тази империя се нарича Шишман. Земята е много обширна, богата и хубава; тя се оросява от десет плавателни реки, покрита е с живописни гори и дъбрави и е богата на хляб, месо, риба, сребро и злато и много стоки и най-вече восък и коприна. В нея има множество сребърни рудници, а всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на владетеля Шишман постоянно се извлича и добива златото. През средата на тази държава протича река Дунав.

Както можем да се убедим от колоритното описание на неизвестния френски хронист, деспот Шишман е могъщ феодал, който е във владение на значими територии в северозападния дял на България и упражнява контрол дори над земи отвъд р. Дунав. Описан като владетел на „столицата на България Бдин“, Шишман вероятно се е ползвал с голяма автономия спрямо централната власт, като носител на висшата титла деспот, която на практика го превръщала във „втори след царя“. Според историческите извори от края на XIII в., Шишман определено се възползва от нестабилността на царската институция в Търновград и често води самостоятелна политика, като както проличава от френската анонимна хроника дори се е смятал за самостоятелен владетел.

Видинският деспот очевидно е хранел и големи амбиции за териториално разширение, което е видно и от похода му срещу окупираната от сърбите Браничевска област. След решителна битка при крепостта Ждрело обаче войските на Шишман са разгромени, а армията на сръбския крал Стефан II Милутин преминава в контранастъпление и дори обсажда Видин. Само намесата на татарския предводител Ногай спасява властта на видинския деспот, който в крайна сметка урежда отношенията си с Милутин чрез сключване на династичен брак.

След като се запознахме с властовите позиции на дядото на Иван Александър – видинския деспот Шишман, нека видим какво е известно на историографията за неговия произход и семейство. От брака си с неизвестната си по име първа съпруга, Шишман има двама сина – Белаур и бъдещия цар Михаил III Шишман и дъщеря – Кераца. Родителите на Шишман не са ни известни – техни имена или дори споменаване няма в никой от достигналите до нас извори.

Любопитно сведение, което би ни помогнало косвено да реконструираме принадлежността на Шишман към българските царски фамилии ни дава обаче дубровнишкият хронист Джакомо ди Пиетро Лукари, който твърди в своите исторически записки, че цар Михаил III Шишман е братовчед на предшествалия го с няколко години Теодор Светослав – син на основоположника на династията на Тертерите Георги I Тертер.

Ако приемем за достоверен факт роднинството между Теодор и Михаил, това би означавало, че Шишман, като чичо на Теодор Светослав, също принадлежи към Тертеровата династия. Дотолкова доколкото обаче твърденията на ди Пиетро Лукари са единственият източник, от който получаваме такова сведение, то често е пренебрегвано от историографите. Тази „царска връзка“ на потеклото на майката на Иван Александър обаче не е единствената в нейната генеалогия. Същата неизвестна по име първа съпруга на деспот Шишман и майка на деспина Кераца има обаче съвсем известни на историографията родители – севастократор Петър и севаста Анна Теодора.

Анна Теодора е именно връзката, която дава на Иван Александър кръвно родство с династията на Асеневци, тъй като тя е дъщеря на Иван Асен II и Ирина Комнина. Надеждно доказана от проф. Ив. Божилов, принадлежността на Иван Александър към Асеневия род несъмнено е осигурявала значителна тежест на неговите претенции към българския трон. И вече поне донякъде изяснили произхода на Иван Александър по майчина линия ни предстои значително по-трудната задача да докажем, че и баща му Срацимир е имал не по-малко значим произход.

Тази задача се усложнява най-вече от обстоятелството, че сведенията съхранени в историческите анали за деспот Срацимир са значително по-малко, отколкото тези за деспот Шишман. Първата указателна насока за Срацимир получаваме от хрониката на император Йоан Кантакузин, който посочва, че след дворцовия метеж в България през 1331 г., „българите посочили за свой цар Александър, син на Срацимир, племенник на царувалия преди това Михаил“. От Бориловия синодик получаваме друга малка частица от пъзела на миналото на последната българска династия – там откриваме кратката бележка „На деспот Срацимир и на неговите братя Радослав и Димитър – вечна памет!“.

Както и с деспот Шишман, нека преди впускането ни в объркания лабиринт от хипотези за произхода на деспот Срацимир, да проследим неговия възход по йерархичната стълбица на българската аристокрация.

За миналото на Срацимир преди 20-те години на XIV в. не се знае абсолютно нищо, но има основания да се предполага, че българският аристократ е бил крупен феодал в областта на Карвуна (дн. Балчик), където води, подобно на много други балкански благородници от периода, полунезависимо управление и политика. Към това заключение се насочва проф. Г. Атанасов, който позовава твърдението си на документираното отцепване на Варненската митрополия от лоното на Търновската патриаршия, което според него е индикатор за властовото обособяване на Карвунското княжество под управлението на болярина Срацимир.

Бащата на Иван Александър ловко лавира в политическото надиграване в периода 1321-1323 г., когато само за три години върху търновския престол се сменят трима български царе. По всяка вероятност именно в посочения времеви отрязък Срацимир е удостоен с деспотска титла, макар да е невъзможно да се установи със сигурност кой от владетелите му я въздава. По времето на възкачването на Иван Александър като цар на България през 1331 г. Срацимир вече е покойник. Неговата съпруга деспина Кераца поема управлението в Карвунското княжество, на което е съдено две десетилетия по-късно да се превърне в Добруджанското деспотство.

Скромните сведения, които имаме за бащата на цар Иван Александър пораждат много теории, някои от които дори са политически мотивирани – такава например е тезата на сръбските историографи от XX в., които се стремят да докажат принадлежността на деспот Срацимир към родословието на сръбските властели. Като опорни пунктове на своята хипотеза сръбските историци предимно посочват етимологията на имената на Срацимир и братята му, които действително са били носени от много представители на аристократичните фамилии в Сърбия.

Според сръбските изследователи подобна теза би обяснила и последователната политика на Иван Александър към добросъседство със Сърбия. Тези теории обаче са разбити от проф. Васил Златарски, който убедително доказва несъстоятелността им в своите трудове и изказва съмнения относно политическата мотивация на повдигналите ги сръбски историографи. Сред българските изследователи е широко застъпена тезата за куманския произход на деспот Срацимир и неговото потекло, най-вече обосновавайки се с обстоятелството, че регионът обхващащ териториите на някогашното Карвунско княжество е бил характерен с многобройно население от кумански преселници.

Към тези аргументи често се прибавя и грамотата на Иван Александър, дарена на манастира „Св. Никола“, в която се поменава, че светата обител била построена из основи от бабата на Иван Александър – Севина. Според етимолозите името на въпросната баба е очевидно принадлежно към тюркската езикова група, какъвто е бил и куманският език.

Поддръжниците на „куманската теория“ за произхода на деспот Срацимир считат че това идва като поредното доказателство за потвърждаване на тяхната хипотеза. Макар в документа, останал от времето на Иван Александър, да не се споменава изрично, че въпросната Севина е майка на деспот Срацимир се смята че това е така, тъй като не е възможно тя да е всъщност майката на деспина Кераца.

Нов любопитен подход към произхода на деспот Срацимир предлага от своя страна д-р Николов-Зиков, който привежда доказателства в полза на възможността енигматичният български благородник да е бил свързан чрез брак с византийската аристократична фамилия от Мала Азия Синадин.

В защита на твърденията си, изследователят отбелязва някои все още останали необяснени от българската историография извори, като например преписка от светогорски манастир в която се споменава за „…чичото на българския цар Александър Теодор Комнин Дука Синадин Палеолог…“. Любопитство буди както името на византийския аристократ, така и заявлението, че той е чичо на българския самодържец Иван Александър.

От споменатото до този момент в студията, на читателя вероятно вече са добре известни имената на чичовците на Иван Александър и тъй като името на гореспоменатия благородник не е сред тях, поражда основателния въпрос каква е връзката между двамата? В своята теория Николов-Зиков смята, че името на бабата на Иван Александър – Севина, е погрешно написано и неговия първообраз е бил Синадина – наследница на византийската аристократична фамилия и родственица на Теодор Синадин.

Мистерията се задълбочава и от разчетения надпис върху сребърния обков на несебърската средновековна икона „Богородица Умиление“, където четем: „ В годината 6850 (1341) и аз, възлюбеният и роден чичо на превисокия цар Иван Александър възобнових и всечестния и божествен храм на Преблагословената Владичица наша Богородица Умиление.

През царуването на Иван Александър и Михаил Асен (първородния син и съцар на Иван Александър) техният възлюбен чичо Самуил подари този обкован венец“. Както посочва д-р Николов-Зиков, макар за произхода на този чичо да могат да се правят само догадки, е интересно, че неговото резидиране в Несебър съвпада по време с това на другия чичо на Иван Александър споменат в светогорските архиви. През 1331 г. Теодор Синадин е изпратен в Несебър от византийския император като управник на черноморския град с надеждата да умири бунтовните настроения в града. Липсват по-нататъшни сведения за съдбата на Теодор Синадин и Самуил.

Възможни или невероятни в обема на тази кратка студия успяхме да съберем повечето от теориите, разглеждащи потеклото на българския самодържец Иван Александър, произхождащ „от двете страни от царско коляно“. Макар все ще липсват твърде много парчета от древната мозайка, представяща родословието на българския цар, можем да се надяваме, че бъдещите проучвания ще попълнят празнините.

/източник: bulgarianhistory.org/

0 Коментара

Напиши коментар

Login

Welcome! Login in to your account

Remember me Lost your password?

Lost Password