155 години от рождението на писателя Тодор Влайков

Авторски статии

На 13 февруари 1865 г. в София е роден писателят и общественик Тодор Влайков, известен с псевдонима Веселин Здравков. Той завършва гимназия в София (1885 г.), следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет (1885-1888 г.). Възприема и прилага в България народническите идеи. Съставя читанки за I, II, III и IV отделение, оценени твърде високо и преиздавани многократно. Един от основателите и председател (1898 г.) на Българския учителски съюз. Активен политик и член на Демократическата партия (1900 г.). Заедно с Н. Цанов създава Радикалдемократическа партия (1905 г.); главен редактор на нейния орган сп. “Демократически преглед” (1902-1928 г.). Депутат в ХI и ХVIII НС (1901 г., 1919-1920 г.). Председател на Съюза на българските писатели. Окончателно се оттегля от политическия живот през 1931 г. В разказите и повестите си стига до битовизъм и описателност. Някои съчинения: “Леля Гена” (1890 г.), “Разкази и повести” (1897 г.), “Дядовата Славчова унука” (2 изд. 1928 г.), “Преживяното” (1934 г., 1939 г., 1942 г.) и др. Умира на 28 април 1943 г. в София.

Споделяме с вас един откъс от неговото произведение “КОПНЕЖ ЗА БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО”, публикувано от Литературен свят:

Започнах да чувствувам безволния живот под турците и робското положение, в което се намираме, още при учител Александра, когато взехме да учим българска история.

В нея се разправя, че някога и ние сме имали свое царство, имали сме славни царе – Крум, Симеон, Асеновци – които са нанасяли големи победи над гърците, а някои от тях стигнали дори до стените на Цариград… колко ли е било хубаво тогава. Свое царство, своя войска, свои царе и войводи… Сами господари в държавата си.

Ала на туй хубаво време настъпва край. Дохождат турците и завладяват българското царство. И ние, българите, попадаме под турската власт, ставаме роби на турците. Петстотин години, все робство. И сега… ех, хубаво живуваме, наистина, с тях. Не ни особено някак притесняват. И поминувката ни не е лоша и добре сме инак… но все пак, под тяхна власт сме, те са ни господари, а ние, речи го, сме техни роби. И нямаме свобода…

Такива мисли и чувства взеха малко по малко да се пораждат в главата ми. И срещнах ли турци, или видех турски заптиета и турски забитин, все нещо като че ме бодне в глъбините на душата и чувствувам там нейде неусетно се надига някакво потайно недоволство…

Загорките, що идват иззад планината лятно време в наше село да жънат, пееха по нивята, покрай другите песни, и една тъжно провлечена – за белия Дунав. Изпърво тя не ми правеше особено впечатление – загорска песен. Ала после, когато захванахме да учим българска история, аз взех да се заслушвам в словата и те почнаха да будят вече у мен особено чувство…

Еей, тих бял Дунав, що се не белееш?
Еей, цар Мурад, как да се белея
като ми е войска натегнала,
че се бият турци и българи …

Цар Мурад… Той е някогашният султан, дето пръв е навлязъл в българското царство. И какви ли големи бойове са ставали тогава, та песен е останала още от онова време… Дунавът е бил натегнал от войска, от турска и от българска войска. и бой се бият турци и българи … Българска войска. И как ще да се е била тя с турците? и имало ли е тогава българско царство… Ех, какво ли е било по онова време…

Чух веднъж дядо Нешо, гусларя, да пее и друга старонародна песен, която също произведе у мен силно впечатление:

От как се е, мила моя майко льо, зора зазорила,
от тогаз е, мила моя майко льо, войска завървяла,
кон до кон, мила моя майко льо, юнак до юнака,
саблите им, мила моя майко льо, като ясно слънце,
маждраците им, мила моя майко льо, като гъста гора.
Войвода им, мила моя майко льо, сам цар Иван Шишман.

Тъга и униние пробуди в душата ми и друга песен, що я чух един ден от чичовия Ифтимов Илчо, който учеше при учител Александра, в малкото одайче, дето бяха големите ученици:

Жален, прискърбен час
веч дойде за нас,
изгубени сме вече,
от света надалеч.
Няма никой кой да доде,
няма юнаци, войводи.

И гласът на песента бе жаловит, а и словата й – тъжно-безутешни. Дали не щат някога да се появят пак такива юнаци и войводи, та да освободят народа ни и отново да се сдобием със свое си царство…

Друг път този същият Илчо, като бяхме излезли по къра заедно с него и с още някои другари, след като изпяхме някои училищни песни, току викна той с възторженост една особена песен, една бодра и жива, която не бях чувал дотогава:

Къде си, вярна, ти, любов народна,
къдя блестиш ти искра любородна.

Тръпки ме побиха от тая чудна песен. Ала не дошъл на себе си от възбуденото у мен трепетно вълнение, ето, че той захваща пак друга, още по-жива, по-кръшна и по-буйна:

Вятър ечи,
Балкана стене,
сам юнака с коня,
с тръба зове свойте братя;
всички на оръжие!

Този зов е вече съвсем открит. Той е явно бунтовен. И още по-силен трепет ме обхваща… Всички на оръжие!… И да тръгнат из гората… Виж, това ще бъде вече нещо като българска войска. Тогава тя ще освободи царството ни от турската власт… Кога, кога, Божичко, ще стане това нещо?…

0 Коментара

    Напиши коментар

    Login

    Welcome! Login in to your account

    Remember me Lost your password?

    Lost Password