Тримата българи, които представяме на вашето внимание, са само част от множеството интересни личности.

Педиатърът, който спря холерата

Мястото на медиците в историята ни рядко е обект на засилен интерес, макар предизвикателствата пред тях да са не по-малки от тези във войната. Доказателство е животът на д-р Стефан Ватев, който полага основите на педиатрията у нас и помага за намаляване на детската смъртност.

Родом от Ловеч, Стефан Ватев завършва гимназия в Чехия и учителства в Априловската гимназия в Габрово. През Сръбско-българската война е от организаторите на Ученическия доброволчески легион. Преди войната записва медицина в Германия, която завършва през 1893 г. Специализира детски заболявания и обръща внимание на здравеопазването в тази област. Благодарение на усилията му в Александровска болница са открити детски сектор и първото педиатрично отделение.

През 1908 г. е начело на Дирекцията за опазване на общественото здраве. Работи за изграждането на здравни навици у населението и отхвърляне на битуващите митове. Пише множество трудове с научен и практически характер.

Създава специална здравносъвещателна станция за майки и деца в Александровска болница, като такива се появяват из цялата страна. Организира първата детска млечна кухня през 1934 г. и снабдяването на бедните семейства с комплекти от пелени и дрехи.

Появата на холера през 1910 г. е посрещната с незабавни действия за ограничаването ѝ от страна на д-р Ватев. Общият брой случаи е намален в сравнение с тези в Европа. Този опит е безценен през Балканската война, когато организира курсове за медици и появата на подкрепителни пунктове за болни и ранени.

Д-р Ватев е сред учредителите на Медицинския университет, възникнал първоначално като факултет на Софийския университет, и оглавява неговата катедрата по педиатрия с клиника по детски болести. Умира през 1946 г., оставяйки зад себе си богато научно наследство и хиляди левове дарени суми за здравеопазване и образование.

 

Революционерът идеалист

Роденият в Етрополе Тодор Пеев е един от забравените наши революционери. Първоначално се занимава основно с учителстване, но това се променя през 1870 г., когато Васил Левски отсяда в неговия дом и учредява Етрополския революционен комитет, а даскалът става негов председател. Не след дълго бива привлечен в работата на БРЦК и през 1872 г. е избран за секретар на Общото събрание.

Включва се в подготовката на Старозагорското въстание, а впоследствие и на Априлското. Особено дейно е участието му в организацията и въоръжаването на четата на Христо Ботев, с когото също е близък.

Освен това Пеев е журналист, писател и драматург. Сред по-известните му произведения са фейлетонът „Браилски искрици“, драмите „Фудулеску“ и „Даскал Генко“.

След Освобождението заема редица държавни постове. Описван е като съвестен човек с голямо чувство за самокритика и взискателност. През 1882 г. обаче е уволнен от Министерството на вътрешните работи и живее с крайно недостатъчна пенсия.

Едва през 1899 г. е назначен отново на държавна служба като окръжен управител на Варна, но я губи поради конфликт с княз Фердинанд. През август същата година е изпратен за търговски агент в Скопие. Каймакаминът подозира, че подпомага дейците на освободителното движение в Македония, но още през 1901 г. даскал Тодор се завръща в София.

Не крие разочарованието си от реалността в свободна България с нейните партийни боричкания и користни амбиции на фона на някогашния идеал на българските революционери. Смята се, че това е причината на 26 юли 1904 г. да сложи край на живота си.

Кандидатът за Нобелова награда

Българската литература може да се похвали с няколко писатели, които са били номинирани за Нобелова награда. Първи тази чест получава Пенчо Славейков през 1912 г., като предложението идва от неговия шведски преводач Алфред Йенсен. Възможността обаче е осуетена от смъртта на поета, тъй като по правило отличието се връчва на живи писатели. Пет години по-късно проф. Иван Шишманов представя кандидатурата на Иван Вазов, но Патриархът на българската литература не получава признание от Нобеловия комитет.

В хода на Втората световна война номинация има и Елисавета Багряна, чието име е сред претендентите за наградата в продължение на три години (между 1943 и 1945 г.). На този фон кандидатурата на Иван Грозев през 1928 и 1929 г. би изглеждала странна за съвременните читатели, тъй като името му е практически неизвестно за широката аудитория.

Писателят е роден на 23 юни 1872 г. в русенското село Червена вода. През 1894 г. се мести в София, където се записва в университета. Бил е учител в четири софийски гимназии, където открива литературния талант на Йордан Йовков и Ст. Л. Костов и ги стимулира да се захванат с писане.

Самият той започва своето творчество със стихове, като първото му публикувано произведение е „Песен на свободата“, поместено в списание „Българска сбирка“ през 1896 г. Първите му самостоятелни издания са „Змей. Планинска легенда“ (1902 г.) и драмата „Наши хора“ (1903 г.). През 20-те години основен фокус на писателя стават изкуствознанието, историята на религията и литературната критика. Авторитетът на Иван Грозев вече е толкова голям, че проф. Михаил Арнаудов издига кандидатурата му за Нобелова награда за литература през 1928 г. Писателят получава и държавна подкрепа, след като пиесите му „Семела“ и „Йов“ биват отпечатани на френски език от Дворцовата печатница. Нобеловият комитет обаче предпочита норвежката Сигрид Унсет. На следващата година кандидатурата му отново е предложена, но този път отличието е връчено на Томас Ман. И в двата случая експертът по славянска литература Антон Карлгрен дава доста тенденциозна оценка за творчеството на Грозев, с което компрометира шансовете му.

На 6 октомври 1929 г. Грозев е сред основателите на културното дружество „Българско родно изкуство“, нареждайки се до имена като писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров и оперните прими Христина Морфова и Цветана Табакова. Неговата неуморна дейност продължава до смъртта му на 10 януари 1957 г. в София, далеч от общественото внимание.

bulgarianhistory.org