Когато стане въпрос за българската конница, обикновено се сещаме за генерал Иван Колев и славният поход на неговите ескадрони в Добруджа. Те обаче не са единствените представители на нашата кавалерия, които проявяват чудеса от храброст на бойното поле и днес ще се опитаме да ви докажем това. Както и в случая с бойците на ген. Колев, събитията се развиват по време на Първата световна война.
Изминала е близо година от включването на България във войната. Сърбия е разбита, но поради погрешните очаквания на нашите съюзници от Централните сили, които нареждат спиране на настъплението, дошлите в нейна подкрепа сили на Антатата успяват да се спасят през гръцката граница. Това довежда до създаването на т. нар. Македонски фронт, на който българите ще се бият срещу сърби, гърци, англичани, французи и др.
През лятото на 1916 година българското командване организира настъпателна операция срещу противника в Македония. Тази операция остава в българската военна история като Леринска или Чеганска. На командващия Първа армия генерал Климент Бояджиев е възложено да настъпи в посока град Лерин (днес Флорина, Гърция) и да осигури владението на западния бряг на Охридското езеро и няколко села. Целта е да заеме по-изгодна позиция за отбрана и да се бият противостоящите френски и сръбски войски.
Настъплението започва на 17 август, като 3 конна бригада (7 и 10 конни полкове) е на крайния десен фланг. Операцията има първоначални успехи, които са извоювани с цената на скъпи жертви. Но противникът е добре подготвен и отразява българската атака. Скоро след това войските на Антантата започват контранастъпление. Българските полкове изпадат в тежко положение поради превъзходството на противника в жива сила и артилерия. Между 14 и 16 септември неприятелят се доближава до Лерин, като падането на града би открило възможност да бъде атакувана Битоля. С конна атака вражеските части са отхвърлени назад и положението временно е закрепено.
Критичният момент настъпва на 19 септември. В ранното утро на този ден френските пехотни полкове се устремяват към българските позиции, като особено напират в стика между 33 пехотен Свищовски и 23 пехотен Шипченски полкове в околностите на село Петорак. Подкрепени от мощно артилерийско съединение, французите оказват масиран натиск върху двата полка с цел разкъсване на българската отбрана. Пехотни поддръжки няма, храбреците в бойната линия редеят под адския огън. Зад тях са само ескадроните на 3 конна бригада. Тогава се случва нещо изключително – българската конница самоотвержено атакува френската пехота и артилерия при село Долно Върбени.
Един от участвалите в атаката е поручик Асен Неделчев, който след години пише следното за паметния момент:
„Към 10 часа положението на нашите пехотинци стана критическо. Схващайки това, командирът на 8 пехотна дивизия генерал-майор Тодор Митов заповяда:
„33 Свищовски полк да контраатакува, противникът отстъпва в безредие, конната бригада да атакува!“
Моментът по своята величавост може да се сравни с най-блестящите от тия, които човек изобщо преживява в своя земен път.
Чуха се командите: „Възседни!“, „ Резервна колона, строй се“, „ Сабли вън!“, „ Г-а-алопом ма-а-а-арш!“
Върбалакът при село Долно Върбени, гдето се прикриваха ескадроните, зашумя като вихрушка. Сърцата силно забиха, саблите блеснаха и ескадроните полетяха. 10 конен полк бе поведен от храбрия си и обичан командир полковник Владимир Даскалов. Страшно „ ура“ и тропот на копита се разнесе по цялото поле. Противникът беше настигнат и целият френски 175-и пехотен полк беше унищожен със сеч, газене и огън. Ескадроните, оставени сами на себе си, започнаха да се топят в адския огън и оредели се връщаха победители, наблюдавани от целия Битолски фронт, на който за момент между воюващите се създаде примирие, за да наблюдават смелата атака на нашата 3-та конна бригада.
Полесражението се покри с трупове…“
Френският командир вкарва в боя резервите си и залповият им огън кара ескадроните от 3-та конна бригада да обърнат конете и да се върнат зад бойната линия. Над десет дни след тази атака противникът не предприема други действия срещу нашите части в този участък.
В този бой загива един смел български офицер, чиято история искаме да разкажем. Ротмистър Христо Томов предвожда своя 2 ескадрон от 7 конен полк и достига френска батарея, като само за миг артилеристите са посечени от българските конници, а оръдията са повредени. След това ескадронът обръща конете и се оттегля. Но начело не стои гордият му командир. Той е заобиколен от втурнали се към батареята френски кавалеристи и се сражава докато не пада тежко ранен. В битката му помага и един от войниците от ескадрона – Тодор. Той също е ранен и остава до умиращия си командир докато сам не е пленен. На френския командващ офицер той споделя името на началника си и чрез преводач разказва за самообладанието на ротмистъра, който през цялото време на атаката пее, дори когато е обграден и без шансове да остане жив.
175 френски пехотен полк е изваден от строя с цената на свидни жертви на българската пехота и кавалерия. Гробовете на падналите са далеч от пределите на свободното Отечество и не са оцелели до днешни дни.
Но някъде там, край Долно Върбени, на вечен пост стоят ротмистър Христо Ненков Томов от Пирдоп и неговите смели конници, а песента им е жива и до днес:
„На стреме! Сабли за атака!
Марш! Марш! В кариер! Ура!
Преследвайте! Врагът не чака.
Врагът обръща гръб. Ура!“
/източник: bulgarianhistory.org /
Последни коментари