Годината е 1916. България води жестока битка за своето национално обединение. В тази борба конната дивизия на генерал Колев оставя светла следа с безумната си храброст и блестящите си победи срещу враговете на Отечеството по добруджанските полета. В самото начало на Добруджанската кампания Първа конна дивизия провежда две от най-смелите и кръвопролитни атаки в историята на своя боен път – в околностите на селата Кочмар и Карапелит. Днес ще ви разкажем за този славен момент от българската военна история и ще ви направим съпричастни към подвига на храбрите кавалеристи на генерал Колев.
На 2 септември 1916 година Първа конна дивизия освобождава Куртбунар (днес Тервел –б.а.) и по този начин е прекъсната връзката между частите на румънската армия, които са на първата отбранителна линия – гарнизонът на Тутраканската крепост и дивизията на генерал Николае Аргиреску при Добрич. В ранната утрин на 3 септември той изпраща Шеста румънска смесена бригада към Куртбунар в опит да си върне контрола върху това важно селище. Командващият бригадата генерал Боуряну разделя силите си на две – авангард от две дружини и основни сили от четири дружини. При село Конак авангардът е посрещнат от ескадрона на ротмистър Игнат Кикименов, който с бой принуждава румънците да се развърнат в боен ред.
Отстъпвайки постепенно, кавалеристите на Кикименов дават време на конната дивизия да се придвижи напред и да посрещне подобаващо противника. Командирът на българските кавалеристи е изработил план – да разбие врага на части. За тази цел той оставя при Кочмар заслон от картечни ескадрони, пехотата, колоездачите и конната батарея на капитан Векилски. В 14:30 настъплението на румънците североизточно от Кочмар е спряно с огън, а малко след 15:00 часа Първа конна бригада на полковник Константин Михайлов атакува румънския авангард в конен строй и за по-малко от час го унищожава.
Четвърта конна бригада от своя страна е изпратена в посока селата Карапелит и Конак Коюджук със задача да не допусне основните противникови сили да се притекат на помощ на своите другари при Кочмар. Предна охрана са конните пионери от Втори конен полк под командването на поручик Евгени Манов, там е и началник-щаба на дивизията подполковник Александър Кисьов. Колоната е предвождана от бригадния командир полковник Иван Табаков. С него е Шести конен полк на полковник Сава Вуйчев, а на 10-15 минути след шестоконци се придвижва Втори конен полк на полковник Петър Брадинов.
В това време основните сили на румънската бригада са на почивка при село Конак Коюджук. Техният командир генерал Боуряну вече е получил заповед да не се ангажира в бой, тъй като са постъпили сведения за настъплението на бригадата от Шеста пехотна Бдинска дивизия в близост до неговото местоположение. В тази ситуация той решава да остави авангарда си на произвола на съдбата и да отстъпи.
Скоро получава и нареждане в този смисъл от генерал Аргиреску. Румънската кавалерия, която отстъпва под натиска на Шести конен полк, донася за приближаването на българите и командирът на основните сили събира частите си и ги организира за отбрана. В този момент полковник Табаков преценява, че трябва да атакува само с Шести конен полк, в чийто състав е единственият ескадрон в кавалерията с изцяло бели коне. В българската военна история и литература Четвърти ескадрон на ротмистър Анастас Сарафов остава под името „Белия ескадрон“.
При кота 268 конните пионери се спешават и откриват огън по противника с карабините си, а ескадронът на ротмистър Берборов в галоп и с извадени саби се хвърля в атака срещу румънците. Силите са неравни – срещу около 400 наши конници стоят 4000 противникови пехотинци. Българите атакуват отдалеч и войниците от охранителната верига имат време да открият плътен огън. Берборовият ескадрон търпи чувствителни загуби, разколебава се и отстъпва, ранен е подполковник Кисьов. Последват още два неуспешни опита за атака.
В този момент, излезли от прикритията си, върху противника се нахвърлят силите на ротмистрите Шишков и Сарафов, начело с командира на полка полковник Сава Вуйчев, а с тях в атака се впускат и два взвода от ескадрона на ротмистър Берон. Другата половина от този ескадрон е оставена в резерв със задачата да следи за действията на румънската кавалерия. Ранени са почти всички командващи офицери в полка, както и поручик Евгени Манов от Втори конен полк. Особено тежки са загубите при ротмистър Анастас Сарафов.
Йордан Йовков, по онова време военен кореспондент, описва атаката на белия ескадрон така:
„Чу се висока и напевна команда. Ескадронът трепна и се раздвижи с тежък и смесен шум: тежко заудряха копитата, заскриптя сбруята, прозвънтяха саблите, нетърпеливо пръхтяха конете. Взводовете като че се движеха разбъркано и всеки за себе си, но скоро целият ескадрон излезе на открито, развърнат в една дълга бяла линия. Движеха се сега тръс. Но ето офицерите се обръщат, един бръз и кратък поглед назад, но колко незабравимо е това изражение на лицата! Изтеглените сабли блясват във въздуха, ескадронът се разтегна повече, конете препускат още въздържано и тежко, но изведнъж леко и плавно се понасят в галоп. Издигнаха се гъсти облаци от прах. Стремителна и бясна вихрушка се носеше по полето, коне и хора се виждаха като силуети в мъгла, извиваха се и блещяха сребърните змии на саблите и над страховития и ритмичен тропот, от който кънтеше земята, се раздаде ура – гневно, заканително и страшно ура.
Между поляната, отгдето тръгна ескадронът, и кукурузите имаше някакъв дол. Ескадронът слезе и се изгуби там. Топовете замълчаха, настъпи напрегната и безмълвна тишина. Пред кукурузите настъпи движение, гълъбовите фигури тичаха, суетяха се, събираха се на групи. Остро и сухо затрещяха залпове. Ескадронът се показа на другата страна. Там беше зелена в чиста поляна, прах нямаше. Един син облак се беше спрял ниско на хоризонта, на тая страна. Надвечер осветлението е меко и въздухът е прозрачен. Отчетливо и ясно се виждаше сега дългата редица на белите коне, които сякаш летяха над земята, саблите се размахваха и блещяха и тия огнени линии, сякаш бяха светкавица в самия облак. И пак това високо и задавено ура. Залповете следваха един след други. Падна един кон, но войникът се изправи и като че увлечен от инерцията на тоя вихър, видях го да тича с издигната сабля напред. На същото място няколко коне без ездачи препускаха настрана и описваха малки кръгове.“
Години по-късно ротмистър Сарафов с кървящо сърце пише за подвига и смъртта на своите момчета в битката при Карапелит. Особено ярък е разказът му за подпоручик Стефан Гешанов, който повежда своя 4-ти взвод с насочена напред сабя и в кариер момчетата му разкъсват предните вериги и се врязват в пехотната маса. В битка на един срещу десет той намира смъртта си, заедно със своя помощник вахмистър Христо Атанасов, старши подофицер Господин Делчев и още шест конници. Певецът на ескадрона подпоручик Методи Бъчваров, командир на 2-ри взвод, е тежко ранен. Той воюва за свободата на своя роден град Добрич. Неговият взвод също дава скъпи жертви.
Геройски се сражава вахмистърът на 3-ти взвод Иван Танев, който месец по-късно пада убит при отбраната на линията Первелия-кота 90 при село Малка Татладжа. Ескадронният вахмистър Тиню Петров е с увредена китка от битката при гара Урли край Одрин през октомври 1912 година, но държи дръжката на сабята си само с два пръста и сече румънците като хала. При атаката 2-ри и 4-ти ескадрон се смесват.
Ефрейтор Никола Ангелов забелязва как румънците се целят в командира на 2-ри ескадрон ротмистър Шишков, спуска се самоотвержено към тях, за да спаси офицера, но вече е късно – куршумите пронизват тялото на Шишков, самият ефрейтор е ранен в гърдите и пада от коня, а противниковите войници стрелят в главата му и го раняват тежко. Въпреки това той оцелява. Конят на старши подофицер Петко Петков е убит и при падането кавалеристът е затиснат от тялото на жребеца без възможност да се измъкне или да свали карабината си, за да се брани. Виждайки това, младши подофицер Илия Петков, който също е загубил коня си, се притичва на помощ, заляга зад животното и с точни смъртоносни изстрели поваля румънците, които са се насочили към старши подофицера и след това го измъква изпод коня, спасявайки живота му.
Ескадронният тръбач младши подофицер Стоян Иванов също губи коня си, но се затичва и с извадена сабя се нахвърля върху група румънци, за да загине вдигнат на щиковете им. Геройски пада и заместникът му – младшият тръбач конник Христан Иванов. Конници Манчо Монев и Иван Михов се разправят с цели групи пехотинци и успяват да излязат в тила на врага, където Иван Михов и неговият кон са пронизани смъртоносно от вражески куршуми.
В хода на боя ранените българи са в самата среда на румънските части, десетина конници и двамата ротмистри Шишков и Сарафов. Противникът ги обсипва с ожесточен огън. Помощ от никъде не може да дойде. Тогава леко ранените тръгват да си пробиват път в хаоса на битката, като извличат по-тежко ранените си другари. Някой извиква:
– Живи няма да се дадем!
С удвоени сили ранените кавалеристи откриват огън и стъписаните румънци са принудени да залегнат. В този момент един от тежко ранените – конник Нихтян Тонев, с раздробено от куршум стъпало, облегнат на рамото на ротмистър Сарафов и подпиращ се на окървавената си сабя, се обръща с лице към противника, вдига високо юмрук и му отправя свирепи закани. Под град от куршуми героите успяват да се спасят. Старши подофицер Жеко Господинов хваща един кон без ездач и го дава на Сарафов, за да се изтегли по-бързо от полесражението.
Забравили страха, мъжете от Шести конен полк стоварват сабите си върху противника, чуват се стонове на ранени и умиращи. На бойното поле мъртви лежат няколко десетки смели български кавалеристи, ранените се опитват да се приберат при полка си. В 17:05 часа полковник Брадинов и неговия полк наближават мястото на битката, когато среща група ранени конници с опръскани с кръв коне и униформи:
– Разбиха ни, господин майор! – обръщат се те към майор Александър Марков, командир на дивизион във Втори полк.
От разказите на войниците Брадинов разбира, че Шести конен полк е предприел атака, но остава с впечатлението, че тя е неуспешна. Последва заповед към конните картечари да излязат на позиция за стрелба, а полкът с полуескадрона на ротмистър Берон да подбере удобен момент за атака. Ескадронът на ротмистър Никола Кямилев се появява на бойното поле едва 20 минути след края на атаката. За представите на кавалеристите това е цяла вечност. Този ескадрон преследва противника и прибира ранените. Победата при Карапелит е спечелена от безумната храброст на шестоконци. Масата от румънските войници се разбягва, някои се предават. Остатъци от основните сили на тяхната бригада се оттеглят на изток под прикритието на огъня на румънски батареи.
Разказът на ротмистър Сарафов за битката при Конак и Карапелит завършва така:
„Карапелит бе борба на материята с духа, на числото с решението да се победи или да се умре. На рояка куршуми и гората от ножове, чиновете от 6 конен полк противопоставиха своите железни гърди и юнашки сърца.
Много от тия сърца престанаха там да туптят, за да тупти едно само сърце- сърцето на измъчена България!
Костите на падналите 39 герои почиваха до преди няколко години в общ гроб при черквата на близкото село Конак, прекръстено през време на войната на „Гешаново“ – а сега намиращо се в румънска територия. Но но някакви съображения на румънската власт преди няколко години, те са били изровени и пренесени на друго място.
Към този гроб светилище, където и да се намира, са отправени днес нашите мисли и чувства и , заедно с безбройните безкръстни български гробове, пръснати по целия Балкански полуостров, той никога не ще престане да спомня на нас и на поколенията завета на тия, които останаха да ни чакат по бойните поля.“
Посвещава се на светлата памет на войниците от Четвърти ескадрон на Шести конен полк.
/bulgarianhistory.org/
Последни коментари