Хей, Оскар, ти роден наш

Анализът е препубликуван от в. „Сега“.

Близо 100-годишните награди на Американската филмова академия година след година губят телевизионна аудитория, блясък и дори – донякъде – престиж, но у нас всяко тяхно споменаване предизвиква земетръс девета степен. Така е в малките държави с малки филмови индустрии, които отчаяно се нуждаят постиженията им да бъдат признати от големите. Пък и не само тук, навсякъде по света за средния зрител пред малкия екран – и дори за този, който чат-пат си купува билет за големия – златната статуетка на чичо Оскар си остава най-разпознаваемият знак за успех в света на киното; не „палмите“, „мечките“ и „лъвовете“ на големите фестивали, ценени повече от критиката.

Ето защо не е чудно, че последната седмица премина във вълнения около избора на филм, който да представлява България на 94-тите награди „Оскар“. Трябва да отбележим, че – цитат по Теодор Ушев – по традиция

нашето участие там е на олимпийския принцип

Единственият плах успех е достигането на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008 г., режисьор Стефан Командарев) до т.нар. шортлиста от 9 или 10 заглавия, сред които се избират престижните пет номинирани. Филмът е копродукция с Германия, Словения и Унгария, заснет е по романа на пишещия на немски писател от български произход Илия Троянов и е с участието на сръбската кинозвезда Мики Манойлович, познат от шедьоврите на Кустурица „Баща в командировка“ и „Ъндърграунд“. Та сигурно, освен качествата на филма, всички тези фактори са наклонили везните, но този малък успех си остана единствен за киното, създадено в България.

Успехите на Мария Бакалова (номинации „Оскар“, „Златен глобус“ и още десетки) в американския филм „Борат“, както и на аниматора Ушев със „Сляпата Вайша“ (номинация за най-добра късометражна анимация, от името на Канада) и „Физика на тъгата“ (шортлист при анимациите) не могат да се броят точно за български, макар че и те разпалват у нас прекомерни страсти. Не, дори забавната сценична каскада на Димитър Маринов, който изигра малка роля в наградения за най-добър филм „Зелената книга“, не можем да броим за успех на българската кинематография.

В същото време ни се иска – как да не ни се иска,

всичките ни съседи имат вече номинации,

дори братята македонци, към които обикновено гледаме с известно присмехулно високомерие (и двата им филма, за които са били номинирани – игралният „Преди дъжда“ и документалният „Медена земя“, са разкошни). И все пак, българското кино започна да произвежда известни надежди в последните години, да създава някакъв конвертируем продукт, който стига ако не до наградите, то поне до селекциите на големите европейски фестивали… Защо тогава оставаме отчаяни олимпийци, за които важно е главно участието, на „Оскарите“?

Скандалът от последните десетина дни дава някои отговори. След като години наред българският претендент бе избиран от Националния съвет за кино (къде сполучливо, къде не дотам, а понякога също със скандали), тази година поради неработещ парламент и Закона за филмовата индустрия се наложи набързо да бъде свикана комисия от седем души, която да избере съобразно протокола на академията българския претендент за „Оскар“. В комисията бяха кинокритиците проф. Божидар Манов и Александър Грозев, режисьорите Теодор Ушев, Ралица Петрова и Виктор Чучков, кинооператорът Светла Ганева и бившият ректор на НАТФИЗ проф. Любомир Халачев. Новината за избора на „Страх“ на Ивайло Христов за малко да мине мирно и тихо, но два дни по-късно Теодор Ушев избухна в социалните медии. „Българското кино продължава да се води и кара от архаични и съмнителни принципи и авторитети. В България продължава да има Системен расизъм, Системен сексизъм и Системен културен дениализъм“, написа той, визирайки загубата на „Жените наистина плачат“ от „Страх“ с 3:4 гласа. Включиха се и режисьорките на загубилия филм Мина Милева и Весела Казакова, след което разговорът премина в медийното поле, където най-разнообразни хора изказваха тези „за“ или „против“. Случаят стигна и до Холивуд, където едно от основните специализирани издания Deadline посвети голяма статия на българския скандал. Дето се казва, няма лоша реклама, само че и с нея „Страх“ няма да помирише номинация.

Накратко – аргументите на Ушев бяха както срещу процедурата (двама от седемте не са присъствали на дискусията, като единият се е включил телефонно по уважителни причини, а проф. Халачев е бил неоткриваем и е подал гласа си на листче предварително), така и

срещу общата интонационна среда в българското кино

Той посочи, че Милева и Казакова не са първите режисьорки, които получават наказателен вот заради своята „извънсистемност“. Така се случи и с Майя Виткова, чийто филм „Виктория“ – първият български, показван на американския фестивал в Сънданс, бе отстранен с 23 на 12 гласа заради по-слабия „Българска рапсодия“ на Иван Ничев; сексизъм Ушев съзря и в игнорирането на „Безбог“ на Ралица Петрова, спечелил в Локарно и показван в Торонто.

На „Оскарите“, които са не по-малко сексистки и само два пъти за 93 години са връчвали режисьорското си отличие на жена, втория тази година, все пак са отивали и филми на жени: „Писмо до Америка“ на Иглика Трифонова и „Мила от Марс“ на Зорница София. Отивали са и безспорно най-добрите за годината – като „Ага“ или „Слава“, отивали са и по-слаби като „Вездесъщият“ и „Кецове“. Впрочем самият Ивайло Христов вече се е състезавал на „Оскарите“ с предишния си филм „Каръци“.

Аргументите на отсрещната страна в лицето на Божидар Манов и Светла Ганева бяха, че „Страх“ им е харесал повече като кино. Проф. Любомир Халачев се защити, че това било въпрос на личен избор и че изявленията на Ушев и Милева са манипулативни. Проф. Манов също добави, че „Страх“ е най-антирасисткият български филм“ – понеже действително в него се разказва за един чернокож от Африка и за неприемането му в българско гранично село (докато самотна безработна учителка го приема в сърцето си).

От своя страна „Жените наистина плачат“ също е с гореща тематика – той разисква темите за тормоза над жените и еманципацията от една чисто лична, изстрадана гледна точка. Докато с цялото ми уважение към проф. Ивайло Христов, той негър – както днес не е прието да се казва – вероятно е виждал само за малко. От конюнктурно гледище двата филма може да изглеждат еднакво „подходящи“ – но докато „Страх“ се отличава с изпипана камера на Емил Христов и главна роля на Светлана Янчева, наративно той е старомоден и провинциален филм, който след Black Lives Matter няма да предизвика и миг интерес. От друга страна, към „Жените…“ може да има забележки по отношение на естетиката, към част от актрисите и диалозите също, но този филм не е попаднал случайно в официалната селекция на Кан, а после и на Сараево, Карлови Вари, Варшава (а пък режисьорките му – като жури в младежката програма на Венеция). Той е точно това, което иска и търси киното тази година – като тематика, отношение и емоционалност. И не на последно място, той е с участието на номинираната за „Оскар“ Мария Бакалова. Дали е възможно филм от малка България да има по-добра ракета носител?

Професорите явно не мислят за това, защото за тях Бакалова е персона нон грата от самото начало.

Помним как бяха посрещнати успехите й в родината

през зимата на 2021 г. и едва ли отношението към нея се е подобрило от тогава. А истината е, че затрупани с дискове с предложения (в категорията за чуждестранен филм те са обикновено над 60), повечето членове на академията изобщо няма да изгледат филма от България. Не само тая година, никоя година. Заглавието няма да им говори нищо, нито името на режисьора, нито на актьорите. А както е известно, бюджет за многобройни прожекции в САЩ, скъпи коктейли и премиери ние нямаме. През 2021-ва имахме поне възможност да им пратим филм, селектиран на най-големия фестивал (само три пъти ни се е случвало това в последните 33 години, и другите два не пратихме!) и с току-що номинирана за „Оскар“ водеща актриса. А не го направихме, защото така се прави всичко у нас – не толкова от сексизъм или други модни „-изми“, а чисто и просто от шуробаджанащина, интересчийство и групиране.

Що се отнася до аргумента, че четиримата са гласували за по-добрия, да поразсъждаваме върху него. Единствените други филми, подали документи за участие тази година, са „Февруари“ на Камен Калев и „Засукан свят“ на Мариус Куркински. Последният е обидно не-кино, жалко за таланта на Мариус, но въобще няма какво да се коментира. Фактът, че филигранният „Февруари“, също селектиран в официалната програма на Кан (за съжаление в годината, в която фестивал не се проведе заради COVID-19, и за разлика от „Жените…“ не успя да извлече никакви дивиденти от това), не е получил нито един глас, подчертава, че цел на гласуването не са естетиката, киноезикът, оригиналността… Този прекрасен поетичен филм определено не е за Америка и за „Оскарите“, а по-скоро за европейска публика. Но ако мога да разбера, че феновете на Милева и Казакова са гласували със стратегическа мисъл и

поглед към шансовете в чисто политически план, то няма обяснение на гласовете за „Страх“. „Февруари“ е по-добър от него.

Или – има обяснение? Но то трябва да е същото, както за многото спорни продукции, получили финансиране от комисиите на НФЦ и после не видели нито зрителски, нито фестивален успех. Защото в нашата малка страна, в нашата малка индустрия много трябва да внимаваме да не отрежем клона, на който седим, и да не се разсърди някой. Тук се сещам за едно по-добро и по-точно прицелено изказване на същия този Теодор Ушев в навечерието на тазгодишните „Оскари“, когато у нас се упражняваше дисциплината „масово плюене по Мария Бакалова“:

„Не, в България няма как да има голямо, значимо световно изкуство (в частност кино). Няма как да се случи филм като босненския Quo Vadis, Aida, нито полския „Студена война“, нито ливанския „Човекът, който продаде кожата си“, нито македонския „Медена земя“.

Защото няма смели творци, които да забият пръст в стотиците кървящи рани на тази страна и с риск да бъдат обругани да разбият стигмите, лъжите и фалшивите идоли и митове.

Затова културата ни е обречена на сурогати, имитации, кич и санирани соц-темели.

75 г. българското изкуство е задушено от страшното и неизличимо бездарие на страха.

Страх от силния на деня, от институциите, от общественото мнение, от хейтърите, от конюнктурата, от забраната, от пандемията, от глада. Страх, страх, страх. В българските театри се играе „страх“, в кината се прожектира „страх“, художниците рисуват „страх“.

Страх и от изговарянето, честно и откровено – защо българската култура въпреки наличието на индивидуални таланти не успява да създава важни, вълнуващи, мащабни произведения“.

Така че изборът на филм със заглавие „Страх“ за „Оскар“ си е съвсем на място.

–-

Бележка за публиката: „Жените наистина плачат“ е по кината, „Страх“ и „Февруари“ са програмирани за разпространение от 5 ноември. „Засукан свят“ е прожектиран в киносалоните, но нищо не сте пропуснали.

Dnevnik.bg