Иларион Макариополски, със светско име Стоян Стоянов Михайловски, е една от ключовите фигури на Българското възраждане. В следващите редове ще се запознаете отблизо с интересната му личност, като в този материал ще оставим настрана подробностите около борбата за църковна независимост на българите, в която той взима дейно участие, а ще се съсредоточим върху житейския му път, който е изпълнен с множество обрати.
Стоян Михайловски е роден през 1812 г. в град Елена. Учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси. През 1832 г. се замонашва в Хилендарския манастир на Света Гора, а през следващите две години (1833-34) учи в Карея. Патриотизмът и любовта на Иларион към просветата се зараждат в училището на гръцкия философ Теофил Каирис, който признава единствено гръцкия език и народ. В резултат и отговор на нападките на гърците, Макариополски и Иван Добрович създават тайно „Славянобългарско ученолюбиво дружество“, чиято цел е „събуждане“ на българския народ чрез просвета. В периода от 1841 до 1844 г. Макариополски продължава обучението си в Куручешменското училище в Цариград като същевременно е и писар в Патриаршията. Така той получава изключително високо за времето си образование и достига до извода, че е наложително да се реши българският църковен въпрос.
Именно затова през 1844 г., заедно с Неофит Бозвели, Макариополски осъществява контакт с Михаил Чайковски (полски агент от френското посолство в турската столица), който ги съветва да изготвят прошение до Високата порта. Знаейки и разбирайки, че без благосклонното отношение на турското правителство към българите, няма как да бъде решен българо–гръцкият спор, Неофит Бозвели написва меморандум до великия везир. Същата година подобно изложение написва и Иларион Макариополски.
В двата документа са формулирани 6 основни искания: българите да имат архиереи българи, които да се избират от епархиите; да издават свободно български вестници и книги; да имат свои училища; да се открие българска църква в Цариград и в българските градове да се създадат смесени съдилища. По същността си прошенията на Бозвели и Макариополски са първата програма на църковното движение. През 1845 г. Неофит и Иларион са официално упълномощени да представляват българските еснафи по въпросите на „вярата“.
Активността на двамата водачи на църковното движение плаши гръцкия патриарх, който ползвайки се с подкрепата на Русия, издейства от Високата порта те да бъдат заточени в Света Гора. Там през 1848 г. умира Неофит Бозвели. През 1850 г., с помощта на Андрей Муравьов, Иларион е освободен и се завръща в Цариград. През 1851 г. участва в изготвяне устава на храма „Свети Стефан“, а през 1852 г. е представител на Атонските манастири в Цариград.
След подписването на Хатихумаюна през 1856 г. (бел. ред. султански ферман, гарантиращ равни граждански права на християните спрямо мюсюлманите в Османската империя), българите издействат ръкополагането на Макариополски за епископ на цариградската българска колония. През 1857 г., за да тушира засилващата се враждебност между българите и Патриаршията, Високата порта предлага на патриарха да свика събор, който да се произнесе по българските искания. След двегодишно заседаване участниците в събора застават зад позицията на Патриаршията, което кара цариградските българи да предизвикат сами скъсване с нея.
Така на 3 април 1860 г., под ръководството на Иларион Макариополски, бива организирана Великденската акция. По предварителен сценарий, по време на службата Иларион не споменава името на гръцкия патриарх, което според църковните канони означава отхвърляне властта на патриарха. След акцията всички общини се отказват от гръцките си духовници и признават за свой църковен глава Иларион Макариополски. В отговор през 1861 г. Гръцката патриаршия заточва Иларион и подкрепилите го Паисий и Авксентий. Иларион остава заточен до 1864 г., след което се установява в Ортакьой.
На 27 февруари 1870 г., след 30 годишна борба, българите постигат своята църковна независимост. Учредена е Българската екзархия с пръв екзарх Антим I. Иларион Макариополски е един от кандидатите за екзарх, но бива отхвърлен от Високата порта. Макар разочарован от факта, че не получава заслужения пост, през 1872 г. Иларион е ръкоположен за Търновски митрополит. В качеството си на такъв той насърчава просветното дело в цялата област. През 1874 г. полага основите на Петропавелската духовна семинария в Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г. в Цариград. Погребан е в двора на желязната църква „Свети Стефан“.
Постигането на църковна независимост е голям успех за възрожденските българи. Тя носи признаване на българите и техните етнически граници в рамките на Османската империя. Огромен принос това да се случи има Иларион Макариополски, който посвещава живота си на църковното движение и борбата срещу Гръцката патриаршия.
/източник: bulgarianhistory.org /
Последни коментари