Командири на полкове, загинали през Първата световна война

Българските офицери, участвали във войните за национално обединение нееднократно са се доказвали като достойни водачи. С личния си пример и себеотрицание, те имат безценен принос за успешния развой на голяма част от военните действия на българската армия.

Това се забелязва особено по време на Първата световна война, когато не само взводни или ротни командири, но и командири на полкове, са били на първа линия, в огъня на битките. Щом смъртта ги е застигнала, те не се крият някъде далеч в тила. Напротив – делят опасностите наравно със своите подчинени и въпреки че длъжността им изисква друго, те без колебание жертват живота си. В следващите редове ще ви запознаем с героичния край на част от падналите офицери и ще ви разкажем за спомена, който оставят.

Нека открием нашия разказ с цитат на полковник Борис Дрангов от неговия труд „Помни войната – съвети за строеви офицери“, в който много точно е посочена водаческата роля на офицерите:

„Вождът е душата на войската – силна войска с войвода. Овци без овчар, на вълка са дар. Тя почита силата, обича водач твърд, предприемчив, упорен, готов да се жертвува за делото, в чието име я води след себе и способен да ѝ вдъхне пълно доверие, що му дава право да гледа, да мисли, да действува за всички.“ 

Както ще видим, Дрангов не оставя това да бъдат само празни думи. Обичан от войниците и възпитаниците си, той полага своя живот жертва пред олтара на Отечеството.

Веднага премиваме към историческата рамка. България се включва в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г. Започват военните действия срещу Сърбия. До края на годината западната ни съседка е разгромена и остатъците от армията ѝ се спасяват с бягство през албанските планини. Цяла Македония е освободена. Идващите на помощ на сърбите френски и английски войски са разбити (при Криволак и Костурино) и отблъснати на юг.

Българската армия е спряна на границата с Гърция. През лятото на 1916 г. към Антантата е привлечена Румъния и така на 1 септември 1916 г. започва войната и на Добруджанския фронт. На 5 и 6 септември 1916 г. е превзета Тутраканската крепост – един от най-големите триумфи на българското оръжие. Нанесеният удар е възмездие за подлостта на Румъния, която напада България в гръб през 1913 г.

При завземането на Тутракан решаващо участие има 19-и пехотен Шуменски полк, част от 4-а Преславска дивизия. Полкът атакува най-добре укрепените фортове № 5 и № 6 от отбранителния кръг на крепостта. Жертвите от българска страна са тежки, но разгромът на румънците е пълен – завзета е за 2-3 дни една смятана от тях за непревземаема крепост, при което над 7 хил. техни войници и офицери са убити или ранени, а други 28 хил. са пленени.

След падането на крепостта започва преследването на отстъпващия на изток и североизток противник. На 13 септември 1916 г., при напредването си по пътя между селата Азаплар и Девенджикьой, 3/4 бригада (19-и Шуменски и 47-и полк) попада под силен артилерийски обстрел. Настъплението продължава, макар и бавно, когато 19-и Шуменски полк се включва в подкрепа на 47-и за завземане на най-високата част на хребета източно от Азаплар. Тук пада улучен от вражески шрапнел командирът на 19-и Шуменски полк полковник Антон Дяков.

Сп. „Отечество“ в една своя статия за тези събития ще опише този момент така:

„Бащата на полка убит! Тая черна вест се понесе от верига на верига. Цялата човешка маса изтръпна болезнено. Смъртта на командира беше същинска бойна тръба за борба на смърт или победа.“

Полк. Дяков умира три дни по-късно и e погребан в Добричкото военно гробище. Подвигът му обаче не е забравен и селото, за което той загива получава неговото име

По същото време се водят изключително тежките боеве в защита на току-що освободения  Добрич от идващите от север руски, румънски и сръбски войски. На десния фланг на българските позиции се сражава 8-и пехотен Приморски полк. На 6 септември привечер неговият командир полковник Панайот Минков получава заповед да настъпи и да атакува противника там, където го срещне. Той решава да завземе отново изгубеното с. Геленджик и нарежда през нощта на 7 септември селото да бъде атакувано първо от щурмовата рота, а след нея сам повежда 4-а дружина от полка.

В завързалата се престрелка той е тежко ранен, но отказва да напусне строя. В селото са заловени пленници от 12-и и 73-и румънски и 243-и руски пехотен полк. Благодарение на решителните действия на 8-ми полк е осигурен десният фланг на добричките войски. Полк. Минков умира от раните си в София на 30 септември 1916 г. и е погребан в столицата. На него е кръстено с. Полковник Минково, общ. Добрич.

Настъплението на Трета армия в Добруджа продължава на север. Съюзените румънско-руски-сръбски войски, начело с генерал Андрей Зайончковски, при отстъплението си организират отбрана на линията Расово-Кубадин-Тузла. Битката, която ще се разгърне там по-късно ще стане известна като битка при Кубадин. Първата атака на тази укрепена линия на 18-19 септември е неуспешна. След привличане на тежка артилерия и повече резерви планът на командващия Трета армия генерал Стефан Тошев успява – решителното сражение се провежда от 19 до 21 октомври 1916 г.

Тук отново пламва звездата на 8-и Приморски полк, който в тези боеве е в състава на Сборната дивизия под командването на генерал Тодор Кантарджиев. На изток, покрай морето, напредва конната дивизия на генерал Колев. Сраженията за 8-ми Приморски полк се водят срещу отстъпващите руснаци последователно при селата Топра-Хисар, Осман-факъ, Омурча, Назарча. При последното от тези села – Назарча, на 23 октомври 1916 г. Приморци отново дават скъпа жертва – своя командир полковник Никола Свещаров.

„Започнал своята служба, като млад офицер в средата на Приморци, той се срастна с техния дух и традиции, закрепна и възмъжа в службата, преминавайки всичките нейни етапи, докато пое най-после и командването на полка. Обичан от подчинените си, той успя да внедри в ред поколения чувства на обич към Родината и съзнателна готовност да се пожертват при върховни изпитания за нейните идеали. Доблестен войн, той бе съумял да спечели сърцата на подчинените си, които води към победи при Селиолу и Караагач, при Чогора и Злетово, при Топра-Хисар и Узунлар. Той видя поражението на врага, дошъл от север и при Назарча, но тук, при преследването, той бе поразен от шрапнелен куршум и склопи очи спокоен, че неговите Приморци ще изпълнят своя дълг докрай.“

Пренасяме се към Северна Добруджа, където в края на ноември 1916 г. 16-и пехотен Ловчански полк отбранява голия, скалист масив на Бериш тепе, който се издава като език пред цялата позиция и образува нейният най-важен опорен пункт. С две свои дружини и по една от 35-ти и 36-ти полк, подпомагани от две полски и една гаубични батареи, той бляскаво изпълнява своята задача и на 20 и 21 ноември отблъсква атаките на цяла една руска дивизия.

На 29 ноември 1916 г., след безплодните си опити да завладее Бериш-тепе, противникът изсипва ураганен артилерийски огън. Един снаряд попада в самия наблюдателен пункт и ранява смъртоносно командващият полковник Йордан Иванов, който умира на следващия ден в една от полевите болници край с. Кара-Мурад. Погребан е в Кюстенджа, а по-късно – във Военното гробище в Добрич. На него е кръстено село Полковник Иваново, община Добрич.

Докато в Добруджа и Румъния българската армия разгромява противника и до първите дни на 1917 г. очиства Северна Добруджа от врага, на Македонския фронт също се водят тежки сражения, които ще оставят неизличима следа в българската памет. През септември месец гори огъня на трагичната и величава епопея на Каймакчалан. Когато върхът пада на 30 септември във военната ни история се записват имената на Кенали, Завоя на Черна, Битоля.

Особено трагична и кървава е епопеята при завоя на река Черна. Местността не позволява изграждането на отбранителни линии окопи, обстрелва се от артилерията на противника, който вече владее склоновете на Нидже планина и Каймакчалан. На изток от реката 21-ви Средногорски полк се  отбранява през ноември и началото на декември 1916 г. при височините наречени Еровете. Противниковият огън отдавна е сринал по-голямата част от телените мрежи, окопите и ходовете за съобщения.

Притиснати от три страни Средногорци се отбраняват упорито 15 дни на тази позиция. На 3 декември, унищожаван от артилерийски огън, загубил по-голямата част от личния си състав, заплашен да бъде напълно отсечен, полкът отстъпва. Последен остава на позицията неговият командир полковник Климент Джеров, който пада поразен от сръбски куршум. Родом от Охрид полковник Климент Джеров оставя костите си в същата земя – погребан е в гробището на село Грунище.

В тези сражения земята се напоява с кръвта на хиляди български герои, но врага е спрян. Плановете на Антантата за изкарване на България от войната и среща на французи, англичани, румънци, руснаци и сърби в София пропадат. Новата 1917 г. носи позиционната война и планове за нови битки.

Тези битки стават факт през март 1917 г., когато на Битолския фронт е предприета офанзива от войските на генерал Сарай. Главните цели на атаката са ридът Червената стена и масива на кота 1248 над Битоля. Червената стена е отбранявана от 15-ти пехотен Ломски полк. На 10, 11 март и в следващите дни противникът започва артилерийска подготовка, като са изстреляни хиляди снаряди.

На 14, 15 март боевете се водят с непрекъснати атаки и контраатаки, при които окопите минават от един ръце в други по няколко пъти на ден. Силите са неравни, а противникът многократно превъзхожда по численост защитниците. Французите успяват да завладеят позициите по най-ниската височина на Червената стена – Куполната. На 26 март 1917 г. започва вторият етап от тази епопея с още по-силен обстрел. Окопите са сринати, голяма част от защитниците са избити, французите нахлуват в окопите. Тогава сам командирът на полка Стефан Илиев, като взема под команда поддръжките се обръща към тях с думите:

„Момци, днес цяла България се обляга на нашите сили! Тя очаква от нас своята защита! Французите, които са нахълтали в окопите на 6-та рота, трябва да ги изгоним… Напред, момци, Бог е с нас!… С вас съм и аз, вашият полкови командир! Напред!… и ги повежда в контраатака…“

Французите са изхвърлени от заетите позиции с удар на нож, с бомби и с „ура”. Командирът е ранен няколко пъти, но остава, докато разпредели взводовете от поддръжката и се увери, че връзката между частите по позицията е възстановена. Вече се смрачава, но артилерийският и минен огън не престава. Късно в тъмнината намират полковник Илиев издъхнал, поразен от парче от снаряд.

Полковник Стефан Илиев е погребан в двора на църквата “Свето Благовещение” в Прилеп. След включването на Македония състава на Кралство Югославия, гробът е заличен.

Малко по-късно, в началото на май 1917 г., като част от същия план на Антантата за офанзива срещу българската армия на Македонския фронт, се подновяват сраженията при завоя на река Черна, на изток от Битоля. Там, на позиция при с. Арматуш, на запад от кота 1050 е разположен 9-ти пехотен Пловдивски полк. Негов командир от 18 март 1917 г. е подполковник Борис Дрангов. Трудно е да се опише с малко думи такава изключителна личност.

„Бъди възторжен идеалист, смел до безумие, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертвувание. Военното дело се издига изцяло в самоотверженост, себезабрава. Който не може да отмести своята личност в името на делото, той никога няма да бъде честен войник, достоен и полезен офицер.” Това казва той, Борис Дрангов, любимецът на армията, кумир на младия офицер, имал щастието да го види и чуе.

Майските боевете при завоя на Черна започват на 5 май 1917 г.,  достигайки своята кулминация с атаката на противника на 9 май и постепенно затихват до 20 май. На 21 май генерал Сарай виждайки, че не постига никакъв успех на целия Македонски фронт, издава заповед за прекратяване на атаките.

Подполковник Дрангов загива на 26 май 1917 г., когато на предните линии, след като е излязъл укритието бива тежко ранен от избухнал наблизо снаряд. Има засегната артерия и започва да губи много кръв. Отказва да му бъдат поставени обезболяващи и казва „Каквото за всички войници, такова и за мен”. Умира вечерта на 26 май 1917 г. Последните му думи са били: „Колко много исках още да служа на България…” По заповед на Щаба на 2-ра Тракийска дивизия кота 702, където е загинал, се преименува в негова чест „Кота Дрангов”. Произведен е в чин полковник. Погребан е в родното му Скопие, в двора на църквата „Свети Димитър”. Години след това сърбоманите изравят костите му и ги преместват в нов гроб на градското гробище Бутел, където са и до днес.

Последната година от войната е изпълнена с предизвикателства за България. Едно от тях е при Добро поле – име на трагедия, място на героизъм. Оттам започва последната сцена на българската Голгота. През есента на 1918 г. срещу четири български полка на позиции в тази негостоприемна планина се изправят четири вражески дивизии; срещу стотина български оръдия – над петстотин.

Когато на 15 септември се разгаря най-жестоката битка за Добро поле, 53-ти пехотен полк е в поддръжка. Единствената първа линия на нашата отбрана не може да спре прилива на враговете. Падат един по един опорните ни пунктове – Гръцкия пост, Канарите, Скалистата, Котата, Томовата височина, Узуновата скала, Шейновец. Към тази височина – Шейновец, повежда свои две роти командирът на 53-ти полк полковник Константин Ламбринов. Противникът се спуска от Шейновец и заплашва да обходи един друг наш пункт, който все още се държи – Стояновата височина. Изненадата е голяма и от двете страни. Но и двете страни не се смущават. Едните и другите се развръщат в боен ред и нашите две роти, начело с храбрият си полкови командир, се хвърлят решително в атака на нож.

„– Юнаци, дойде и нашият ред… началници, нека да дадем пример…

Със спокойствието, което завладява пред голяма опасност, той зовеше за жертви, за дела. Той прочете в погледите на своите юнаци вярата в него и отсече:

– След мен!…

Какъв дълбок и велик смисъл има в тея две думи за всички ония, които искат да водят тоя скромен и храбър народ за подвизи в кървав бой или в мирен труд!…

Войниците се понесоха напред, надминаха своя водач, напреварваха се, прескачаха падналите, не виждаха опасностите… Черните синове на Африка обърнаха гръб. Шейновец бе пак наш!”

В този кръвопролитен ръкопашен бой противникът е временно отблъснат, но полковник Константин Ламбринов е тежко ранен и по-късно умира. Погребан е в с. Дуня. На негово име и в памет на героизма на 53-ти полк в Добричката епопея е кръстено село Полковник Ламбриново, община Силистра.

Списъкът, който ви представихме със сигурност не е пълен. Това далеч не са всички командири, загинали по време на Първата световна война. Някои от падналите офицери са известни и делото им се помни, а други вероятно просто са потънали в забравата. Наш дълг е да поддържаме жив спомена за едните и да възкресим спомена за другите.

Поклон пред всички тях и вечна им памет!