Срещата на Райна Княгиня с Георги Бенковски

Веднъж, в края на март, когато след свършване на занятията се канех да си отида, при мене се яви пратеник от името на гражданите с молба да се явя в дома на един от учителите. Без да подозирам нещо, с бързи крачки се отправих натам с намерение по-скоро да се отърва в случай, че ме попитат за някакви сведения относно училището. Влизайки в стаята, в която беше събранието, преди всичко забелязах присъствието на една непозната за мене личност, която се горещеше повече от всички. Когато влязох разговорът се прекрати и аз се възползвах да поздравя всички. Когато дойде ред до непознатия, аз по приетия обичай у нас попитах кого имам чест да видя и отгде е родом.

На това той отговори: „Положително да ти кажа за това не мога, но приблизително аз съм този, който знае всичко и не знае нищо, който бива навсякъде и никъде, говори за всичко и за нищо, т.е. аз просто съм бунтовник, а ако искаш, и апостол, който проповядва на народа да се подготвя, защото скоро ще настъпи денят, когато турците ще ни нападнат неочаквано и ще ни изколят като овци.“

После той разказа подробности за подготовката на турците и за техните замисли; доказваше, че на основание човешките права и религията ние сме длъжни да защитаваме живота си; уверяваше, че никой не осопорва човешките ни и национални права , но тъй като те ни са отнети, длъжни сме да си ги извоюваме – а това ще достигнем само тогава, когато всеки от нас се откаже от себе си и се принесе жертва на олтара на родината, т.е. когато ще действуваме дружно, в съгласие и решително.

– Не е ли истина? – обърна се той към мене като заключение.

– Да, истина е – отговорих аз.

– Като е тъй, то и ти си длъжна да помогнеш на своя народ.

– Какво мога да помогна аз, жена? – попитах.

– Ето – каза той, каза той, сочейки присъствуващите, – по единодушното желание на всички тези господа на тебе се възлага длъжността да ушиеш знаме на българските юнаци. Съгласна ли си за това?

Това беше за мене съвсем неочаквано. Аз погледнах въпросително присъствуващите, които бяха хора в почтена възраст, имащи голямо влияние в града ни. Те поклатиха утвърдително глава и аз се уплаших да откажа направо, а само помолих да ми дадат време да обмисля и, което е най-важно, да изпрося позволение от родителите си, вез съгласието на които не е хубаво да се реша на такова дело. Но гореспоменатият непознат, който се оказа, че е Георги Бенковски, на това възрази:

– Тук вече не се пита за съгласие на родители. Общото събрание реши и ти си длъжна да го изпълниш, в противен случай, т.е. ако откажеш, ще пусна куршума в челото ти още в тази стая. Сега сигурно всичко ти е ясно?

– Добре, готова съм да изпълня общата заповед – казах аз, – но се боя, че не ще съумея да направя това както трябва, понеже никога не съм виждала българско знаме.

В този момент Бенковски отвори вратата и в стаята влезе някаква жена с бохча в ръка.

– Ето, ти можеш да видиш – каза ми той, разтваряйки бохчата.

– Това знаме не е наше, то е изпратено от Влахия (Румъния) и принадлежи на комитета в Карлово. Ние го взехме само за известно време, за да ти го покажем, а когато не ни трябва, ще го изпратим обратно.

Карловското знаме беше направено от скъяа материя и на него изпобразен със злато разярен лъв, подпиращ се на полумесец, а над главата му стояха думите: „Свобода или смърт“. Аз го намерих направено много изкусно и казах, че ще съумея да приготвя подобно. След това ме пуснаха да си отида.

На втория ден знамето на свободата беше свършено. Тогава по желанието на гражданите трябваше да го взема в своите ръце, да препаша сабията и револвера и да седна на бял кон, за да премина през целия град и да известя на събралия се по улиците народ, че турското петвековно иго е отхвърлено завинаги. Този ден беше най-тържественият от нашата кратковременна свобода. Побелели старци наред с малолетни деца вървяха навсякъде след мене и пееха любими народни песни; жените, девойките и бабите ни хвърляха толкова много миризливи и разноцветни букети, че целият ни път беше постлан с великолепен килим. Виковете „ура“ и „да живее“ нямаха край.“

Бенковски си спомня, че неотдавна във Влашко е гледал представление, поставено от Добри Войников, в което главна роля е тредена на Райна Княгиния – цар Петровата дъщеря. „Ето достойно име за Райна Попгеоргиева – решава той – Райна Княгиня!“

Райна Княгиня оставя на поколенията спомен за един героичен живот, изпълнен с преклонение към родината и пламенно родолюбие.