На 8 октомври 927 г. камбанен звън на църквата „Св. Богородица“ в Константинопол прогласява сключването на брачния съюз между българския владетел Петър I и ромейската принцеса Мария Лакапина. С този династичен брак се слага символичният край на продължилата десетилетия война между България и Византийската империя и се формира исторически прецедент – за пръв път от близо 300 години ромейска принцеса се венчае за „варварски“ владетел.
Тази характеризация на българския цар, разбира се, би могла да провокира недоумение, ако не се вземе предвид концепцията за византийското ойкумене, наследена от по-ранната Римска империя. В тази политическа доктрина светът доста опростено се разделя на две категории – ромеи (римляни) и „варвари“, чиито владетели в най-добрия случай се разглеждат като покорни „синове“ и федерати на константинополските императори.
Във византийската йерархична стълбица, обхващаща и отношенията с чужди владетели, те не се разглеждали като равни на василевса – нито по ранг, нито по власт. В светлината на тези политика, византийците считали за абсолютно неприемливо бракосъчетанието между ромейска принцеса и варварски владетел, като прецедентът със сватбата на Петър I бил остро критикуван от по-късните византийски монарси. Това се дължи на едикта, към който се придържали императорите и който, според изворите, бил приписван на самия Константин I: „…на римските императори не се позволява да се сродяват с народ, чийто нрави не се схождат и са чужди на римската държава, особено пък с иноверни и некръстени…ако някой се осмели да стори това нека се счита за чужд на християнското общество и се предава на анатема, като нарушител на отеческите постановления и имперските закони.“
И така, трябва да се запитаме какво провокира отстъплението на константинополските императори от тази вековна традиция и родовото им обвързване с владетеля на „варварска“ България? На първо място, нека си дадем сметка, че макар на теория доктрината за необвързване с представители на „варварски“ народи да била непоклатима като скала, в действителност политиката на ромеите явно допускала търсенето на „вратички“ в догмата. Византийският император Ираклий от късния VI в. е образец на тази политика на компромисите, като предлага дъщеря си за съпруга на свой тюркски федерат в Мала Азия и омъжва една от родствениците си за аристократ от Сасанидски Иран.
Във времената на Западната Римска империя подобни отстъпки се правят и на готите, чието политическо влияние се усещало осезаемо, особено през управлението на император Хонорий. Неговите сестра и братовчедка са дадени за съпруги на готски военачалници. Всъщност, както е добре засвидетелствано в редица извори, понякога принцесите са се предлагали сами на „варварите“, какъвто например е случаят с Хонория, сестрата на западния римски император Валентиниан. Тя изпраща пръстена си на хунския предводител Атила, който тълкува жеста като предложение за брак от страна на знатната римлянка и използва ситуацията да предяви претенции към половината Западна Римска империя.
В период по-близък до управлението на Петър I, византийският император Юстиниан II предлага на българския владетел Тервел своята дъщеря за жена, макар след връщането си на престола на източните императори да се отмята от сключената договорка.
При всички тези случаи на отстъпки от табуто, заобикалящо римо-византийските принцеси обаче, императорите обикновено избягват догмата, като дават формална аристократична титла, с която причислявали „варварския“ владетел или военачалник към йерархията на римската знат. Понякога пък просто се отмятали от договорките си, когато политическата обстановка вече благоприятствала подобен ход.
По-голямата част от тези „бракове по сметка“ не просъществуват твърде дълго и обикновено се разглеждат като временно решение за изглаждане на междудържавни отношения. В този смисъл, българският владетел Петър може и да не е първият „варварски“ жених, встъпил в брак с ромейска принцеса, но неговият брак е първият династичен, който ромеите целенасочено използват за приобщаване на проблемен за тях „варварски“ народ към византийското ойкумене.
И така, запознали се с историческите прецеденти и обстоятелства, вече можем да отговорим на въпроса какво подтиква Византия към отстъпка, с която не само се сродява с България, но и признава на Петър титула на български цар. Ако разгледаме останалите случаи, в които ромеите са принудени да отстъпят от някакво статукво, бързо ни става ясно, че подобно решение никога не се взима леко.
В случая с Петър трябва да потърсим причините в предходните десетилетия, в които бащата на българския владетел – цар Симеон, е обсебен от своята идея да изтласка напълно ромеите от Балканите и да превърне България в наследник на победената Византийска империя. Той реализира сериозни успехи в тази посока и това е засвидетелствано от нарастващите опасения от неговите действия в Константинопол. Съвсем явно е, че тези опасения не умират със Симеон и поне първоначално се прехвърлят и върху неговия син.
Сватбата на новия български владетел с Мария Лакапина и отличаването му с царско достойнство не е някаква утешителна награда за българската политика, която не успява да реализира амбициите на Симеон, а застраховка на византийците срещу продължаване на конфликта и нова българска агресия.
Несъмнено е, че византийските владетели са се надявали Мария Лакапина да се превърне в проводник на тяхната политика в българския двор. До подобни заключения стига и един от най-известните български историографи – проф. Васил Златарски, според който след прогласяването си за българска царица Мария Лакапина е осведомявала периодично Константинопол за всичко случващо се в България и българския владетелски двор. Доколко това е вярно, разбира се, няма как да знаем, защото няма никакви останали сведения в полза на това твърдение. Всъщност нейният брак с Петър I е остро и безкомпромисно критикуван от византийския василевс Константин Багрянородни, който си връща едноличната власт в империя след смъртта на дядото на Мария – Роман Лакапин.
Според новия император „…Роман извърши това (венчавката на Мария с Петър, б.а.) вън от канона, от църковното предание и от наредбата и заповедта на императора св. Константин Велики, то той приживе още беше много укоряван, оклеветяван и мразен от сенатското събрание и от целия народ, и от самата църква, тъй че омразата най-сетне се прояви и след смъртта си той по същия начин се укорява, порицава и осъжда, задето бе предприел едно дело, недостойно и неприлично за благородната ромейска държава“.
При наличието на подобни остри критики срещу дядо ѝ, едва ли можем да смятаме, че Мария Лакапина е хранела топли чувства към константинополската върхушка след 945 г., когато на престола се възкачва Константин Багрянородни.
И след като разгледахме политическата страна на първото сродяване между България и Византия, нека се спрем и на един чисто човешки поглед към личностите, участвали в празничното събитие. За жалост, нямаме никакви сведения какво е било отношението на българския цар към сватбеното тържество, но в „Хронография“ на Продължителя на Теофан Изповедник е запазен доста любопитен абзац, отнасящ се до Мария Лакапина.
Според написаното Мария била изключително красива девойка, дъщеря на Христофор Лакапин и августа София. Ромейската принцеса „… била предадена в български ръце и заминавала за България с радост и тъга: тя тъгувала, защото се разделяла със своите горещо любими родители, с царските живелища и с обществото на роднините си, а се радвала, защото тя се омъжила за горд мъж-цар и била провъзгласена за българска владетелка“.
Според византийските летописци, след тържествените пиршества, преименуваната на Ирина (Мир) византийска принцеса потеглила към Велики Преслав със своя съпруг, вземайки със себе си неизброими богатства, покъщнина, прислуга и антураж от лични съветници. Съвместният живот на Петър и Мария Лакапина е енигма, макар да има някои основания да се предполага, че ромейската принцеса въвежда византийския церемониал, нрави и мода в някои аспекти от ежедневието на българската столица.
На историческите летописи са известни пет деца, които се раждат от династичния съюз между българския владетел и ромейската принцеса: Борис II, Роман, Пленимир (споменат само в един извор, б.а. ) и две неспоменати по име дъщери, които биват обещани за годеници на императорите Василий II и Константин VIII. Както е видно, в името на Роман се усеща влиянието на самата Мария Лакапина, която без съмнение кръщава бъдещия български цар на дядо си. В това има известна доза историческа ирония за сметка на Симеон Велики, който посвещава последните години от живота си на детронирането на Роман Лакапин, чийто правнук впоследствие управлява, макар и за кратко, държавата на Симеон.
Последните сигурни летописни данни за българската царица датират от 940 г., когато тя посещава Константинопол, заедно с три от децата си и, както разбираме от Продължителя на Теофан, е обградена с голямо внимание от дядо си и получава многобройни дарове. Византийският хронист дава да се разбере, че това посещение не е единично събитие, а просто последното от дълга поредица визити, които Мария Лакапина често организирала.
Става ясен и друг важен факт, а именно, че българският владетел не е придружавал съпругата си в това посещение в Константинопол. В традициите на средновековните династични бракове самостоятелното придвижване на владетелски съпруги било изключително рядко събитие. По всяка вероятност след детронирането на Роман Лакапин през 944 г. тези визити на неговата внучка в Константинопол секват.
За по-късния живот на българската царица не се знае нищо, но предвид обстоятелството, че нейното име не се споменава около смъртта на цар Петър, може да предположим, че българският владетел надживява своята съпруга.
/източник: bulgarianhistory.org /
Последни коментари