През Средновековието религиозната принадлежност на дадена страна и нейният народ има изключително важно значение. Споделената религия означава приобщаване към определена цивилизация, представлява самия етикет цивилизация, улеснява търговията, играе ролята на важна предпоставка за уважаването и спазването на международните договори, изразява светогледа и принципите на една значителна маса от хора.
Това е времето на засилване на монотеистичните религии и в различни точки на Стария свят започва борба за тяхното налагане над традиционните езически вярвания, а наред с това се забелязва и борба между самите религии. В смятаната за прародина на арабите Йемен византийският император Юстиниан I подтиква владетеля на Аксум (държава, съществувала на територията на днешна Етиопия) да нахлуе и наложи православието за сметка на съществуващия юдеизъм. В Кавказието и Централна Азия хазарите също опитват да разпространят юдеизма наравно с политическата си власт.
Рим и Константинопол ще започнат да разпространяват своите разбирания за християнство и самите те ще влезнат в битка за приобщаването на различни народи, христоматиен пример за което са славянските племена в периода VII-IX век. Възникването на исляма, третата голяма монотеистична религия, ще изпрати арабо-мюсюлманите из различни краища на Стария свят в разпространението на новата вяра и политическо влияние. Една от държавите, която ще приеме тази религия е Волжка България.
Преди да разгледаме причините, поради които Волжка България избира исляма, е необходимо да проследим начина на неговото утвърждаване. Изследователите посочват, че това става при владетеля Алмуш, син на Шилки (единственият познат владетел на Волжка България от епохата, докато за името на Алмуш съществуват догадки и различни версии). Непосредствено след приемането на исляма към столицата Болгар заминава пратеничество на абасидския халиф Джаафар Ал Муктадир по молба на българския владетел.
Алмуш се нуждае от високопоставен абасидски представител, който да му разясни въпросите на ислямската вяра и правна система. Пратеничеството има и чисто прагматична цели. Историците сочат, че волжкият владетел търси средства за построяването на крепост, която да възпира хазарите и за строежа на голяма джамия в столицата.
Начело на арабската мисия е дипломатът и пътешественик Ахмад ибн Фадлан, на когото дължим най-пълните сведения за Волжка България, намиращи се в неговия труд „Рисала“ („Записки“ или „Трактат“). Пратеничеството заминава от Багдад на 21 юни 921 година и пристига в Булгар през май 922 година.
След пристигането на ибн Фадлан е свикан Народен събор (по подобие на съборите в Дунавска България), на който присъства владетелското семейство и висшата аристокрация. Това събитие бележи официалното утвърждаване на ислямската религия във Волжка България, а нейният владетел Алмуш приема името Джаафар ибн Абдулла, в чест на своя покровител абасидския халиф. Волжкият владетел приема и титлата „емир“, като така в съответствие с ислямската традиция признава духовното върховенство на халифа.
Какви са причините, продиктували приемането на исляма от страна на Волжка България? Безспорно водещо значение има необходимостта от противопоставяне на хазарската заплаха. През този период започва и същинският досег с руските държавни формирования, което ще редува периоди на сътрудничество и съперничество. От друга страна Абасидският халифат не разполага с необходимите ресурси, за да представлява последваща заплаха за независимостта на Болгар.
Други причини са цивилизационни и регионални. Волжка България e силно повлияна от процесите в Средна Азия, където въздействието на исляма вече е проникнало и където културните и стопански центрове са тясно свързани с тази религия. Също така е известно, че синът на Алмуш извършва поклонение до Мека. Приобщаването на Волжка България към исляма събужда интереса на арабския свят към тази държава и именно на този интерес дължим част от изворите за нейната история. Столицата постепренно се превръща в културно и научно средище, познато сред арабите като „Бурджан“.
Дори от този кратък текст може да откроим съществените различия между Дунавска България и Волжка България. Сред тях важно място заема географското положение. Аспаруховата държава се установява в близост до сърцето на православния свят Константинопол и приемането на християнството от разстоянието на времето изглежда като логична последица.
Обратно, Волжка България се намира в геополитическа зона, в която ислямът започва да играе все по-съществена роля. Това е изключително динамичен регион, с постоянни движения на различни групи и с възникване на множество конфликти, в който държавите и държавоподобните образования могат да оцелеят само чрез съчетаването на силна политическа власт и по-широка културна и религиозна принадлежност с основните играчи в региона. Този политически прагматизъм се забелязва и в съдбоносното решение на волжкобългарските държавници.
/източник: bulgarianhistory.org/
Последни коментари