Езоп, тракиецът от Месамбрия

Предполага се, че най-ранната, недостигнала до нас биография на Езоп е създадена още през VI в. пр. Хр.

Струва си древният мъдрец, автор на стотици басни и духовит майстор на алегорията да бъде почетен със скромен паметник в неговия роден град

В древното минало на нашите земи се открояват ярки личности, оставили трайни следи в световната история и култура. Накратко събрахме информацията за тях в първия том от новата серия „Бележити българи“, публикувана от издателство „Световна библиотека“ през 2012 г. Спирали сме се на някои от тези имена и в нашата поредица в „Труд News“, вкл. на древните тракийски царе, „равноапостолните“ Константин I Велики и Елена,  други римски и византийски императори, военачалници, раннохристиянски светци и мъченици. Когато става дума за световноизвестни личности обаче, в самото начало на „класацията“ са митичният певец Орфей и бунтарят Спартак (около 105 – 72 г. пр. Хр.), превърнал се в символ на борбата за свобода за цялото човечество. И все пак, съществува и един сериозен пропуск – Езоп (около 620 – около 560 г. пр. Хр.), „бащата“ на баснята и алегорията, роден в Месамбрия (Месемврия, дн. Несебър). За жалост, през вековете тази „подробност“ избледнява в общата картина на литературното му  наследство.

Първите сведения за Езоп дължим на Херодот (около 484 – 425  г. пр. Хр.), според когото Езоп е бил роб на някой си Ядмон от остров Самос, но е освободен от своя господар. Предполага се, че най-ранната, недостигнала до нас биография на Езоп е създадена още през VI в. пр. Хр. На нейна основа се появява творбата „Животът на баснописеца Езоп“, наричана и „Роман за Езоп“. Изпаднал неизвестно как в положението на роб, отначало Езоп е имал за господар Ксант, който е притежавал и една тракийска робиня и „хетера“ с характерното име Родопис. След като е купен, а след това освободен от Ядмон, Езоп е съветник в управлението на Самос, а по-късно постъпва на служба при цар Крез (591-541 г. пр. Хр.).

Столица на прословутият със своето богатство владетел на Лидия е античният град Сардис (в района на дн. Измир). Поради това през III  в. Калимах пише за „Езоп от Сардис“, а за Максим Тирски Езоп е „мъдрецът от Лидия“. Въпреки легендарните мотиви, явно тракиецът е изключително ценен от лидийския цар – косвено свидетелство, че е бил образован човек, най-малкото притежаващ забележителна природна интелигентност. Древните автори свързват баснописеца със седемте древногръцки мъдреци, и то като личен приятел на мъдрия законодател Солон (около 630-560 г. пр. Хр.) – съвременник и почти връстник на Езоп. Крез поверява на Езоп важни дипломатически мисии във Вавилон, Атина и други държави. При едно пътуване Езоп влиза в конфликт с жреците в Делфи. В подигравателен маниер ги обвинява в користолюбие и измамничество. Комедиографът Аристофан (445-385 г. пр. Хр.) разказва, че отмъстителните жреци подхвърлят в личния му багаж златна златна чаша от светилището, обвинявайки го в кражба и светотатство! Езоп е осъден на смърт, но преди екзекуцията изобличава своите палачи с баснята си „Орел и бръмбар“. Хвърлен е от една висока скала, а заради своето коварство делфийците са наказани от бог Аполон със суша, глад и мор…

Традицията приписва на тракиеца Езоп по-голямата част от написаните в проза „елински“ басни. Те са генетично свързани с устната традиция, а през вековете тези анекдотични притчи търпят всевъзможни трансформации. В авторството им никой не се съмнява, като още в средата на V в. пр. Хр. са известни именно като „басните на Езоп“. Първият им издател е изтъкнатият атински философ и политик Деметрий Фалерски (350-280 г. пр. Хр.) – създателят на прочутата Александрийска библиотека при царуването на Птолемей I Сотер. С други думи, за древните интелектуалци тракиецът Езоп е реална, а не митична личност, както започва да се твърди от хиперкритичната наука през XVI-XVIII в. По-късно тези съмнения отпадат, най-малкото се приема, че авторът на известните в цял свят басни е имал реален прототип.

Георги Калоянчев в ролята на Езоп в едноимения  филм на Рангел Вълчанов – 1970 г.

Басните на Езоп се отличават със своята простота, краткост и отсъствие на риторични украшения. Характерните поуки от морално-етичен характер най-често са изведени в края на всяка творба и отразяват търсенето на здрав смисъл от обикновените хора, както и чувството за справедливост. Възприемани отначало като развлекателен жанр, Езоповите творби са преосмислени  като дидактични текстове и навлизат в обучението в древногръцките школи. Продължава и тяхната литературна обработка в класическа стихотворна форма, например от автори като Бабрий (II в. сл. Хр.). Басните преминават във византийската култура, което има отражение и в средновековна България. Нейде към 1300 г. византийският интелектуалец Максим Плануд прави нова редакция на Езоповите басни, която е в основата на по-късни сборници, вкл. в Западна Европа, и оказва силно влияние върху творчеството на Лафонтен, Крилов и други майстори на жанра. Басните на Езоп намират място и в българското образование през Възраждането – първите преводи са на Софроний Врачански, а впоследствие са издавани като самостоятелни книги от Петко Р. Славейков (1852), Райно Попович (1854) и др.

В резултат на трансформациите, които преживява загадъчният образ на Езоп, през Средновековието той е представян в духа на гротеската. Както отбелязва доц. Тодор Сарафов, „… Езоп бил най-грозният между съвременниците си: островърха глава, чип нос, къс врат, издадени напред устни с черен тен на кожата, имал корем, бил кривокрак и прегърбен  /…/, запъвал се при говора, словата му били неясни и мъчно разбираеми…“ В същност това е измислица, напластена върху неправилното разбиране на думите на оратора Химерий (IV в. пр.Хр.): „Езоп караше хората да се смеят не само чрез своите басни, но и лицето, и гласът му ставаха обект на смях и подигравка…“  В същност става дума за образа на артиста, на комика, „… който умеел да завладява слушателите си, предавайки комизма на разказваните от него басни чрез жест, мимика и глас…“ В Атина баснописецът е имало негова статуя, дело на прочутия Лизип. Както отбелязва доц. Сарафов, „… нито Агатий, нито Тациан не споменават и дума за някаква уродливост.  Плутарх извежда Езоп като действащо лице в своя диалог „Угощението на Седемте мъдреци“. Тук Езоп седи до Солон и е представен като активен събеседник, отличен и духовит разказвач. Събеседващите се обсипват взаимно с шеги, но никой дори не загатва за грозотията или за някакъв физически недостатък на Езоп /…/ . Легендата за грозния и уродлив Езоп се създава много по-късно /…/  за по-силно контрастиране на физическата незначителност с дълбокия ум и наблюдателност…“

Доказателствата, че Езоп е тракиец от Месамбрия, са твърде сериозни, за да бъдат пренебрегвани. За редица древногръцки автори, сред които следва да откроим великия философ Аристотел (384-322 г. пр. Хр.), знаменитият баснописец е роден в Тракия, по-точно в Месамбрия. Същата позиция поддържа и Деметрий Фалерски, на когото дължим събирането и първата редакция на Езоповите басни. Аристотел и неговия атински последовател са ерудити и сериозни учени – и в античния, дори и в съвременния смисъл на думата. Твърдението на други автори, че Езоп е от Фригия не е нищо повече от топос или презумпция предвид „черната“ слава на тази малоазийска област като източник на роби. Днешният Несебър е посочен като родно място на Езоп и в известната енциклопедия „Свидас“ от средата на Х в. Както излиза, тракиецът е роден във времето, в което Месамбрия все още не е елинска колония.

Съдържателен разказ за тракийската история на града представя Евтелпа Теоклиева – Стойчева в книгата си „Златната книга на Несебър“ (2016), обръщайки внимание и на т.нар. тракийска таласократия (морско господство) в Черно, Мраморно и Егейско море преди гръцката колонизация. Хипотетично може да се допусне, че Езоп е бил моряк и като такъв е попаднал в плен и робство на остров Самос. Да се търсят тракийски „следи“ в неговите басни е рисковано, но все пак те много повече отразяват всекидневния живот и бит на траките, отколкото на гражданите на античните гръцки градове-държави.

trud.bg