Може ли да загубим правото си на глас, ако не гласуваме?

Има една особена тишина, която не настъпва, когато ни забранят да говорим, а когато сами престанем да вярваме, че някой ще ни чуе.
Тя не се появява внезапно. Натрупва се с години. След неизпълнени обещания, след разочарования, след поредния политически скандал, след усещането, че решенията се вземат някъде далеч от обикновения човек. И постепенно се превръща в едно кратко, привидно безобидно изречение: „Няма смисъл да гласувам.“

Кога гражданин действително няма право да гласува?

Съгласно чл. 42, ал. 1 от Конституцията на Република България право да избират имат българските граждани, навършили 18 години, с изключение на:

► лицата, поставени под запрещение;

► лицата, които изтърпяват наказание лишаване от свобода.

Тези ограничения не са свързани с броя пропуснати избори.

Може ли българинът да загуби правото си на глас, ако години наред не гласува?

Мнозина са чували твърдението, че ако един гражданин пропусне няколко поредни избора, държавата може да му отнеме правото да гласува. Но вярно ли е това?

През 2016 г. в българското изборно законодателство действително е въведена разпоредба, според която гражданите, които без уважителни причини не са гласували в два поредни избора от един и същи вид, подлежат на заличаване от избирателните списъци за следващите избори.

Само година по-късно обаче, през 2017 г., Конституционният съд обявява тази разпоредба за противоконституционна.

Така законът защитава един основен демократичен принцип – правото на глас не може да бъде отнето като наказание за това, че гражданинът не го е упражнил.

Днес българинът може да е пропуснал пет, десет или повече избори и въпреки това да има пълното право да застане пред изборната урна.

И все пак съществува една друга загуба, която не е записана в нито един закон. Тя настъпва тогава, когато човек започне да възприема собственото си участие като безполезно.

Защото понякога най-тежката форма на обезгласяване не е някой да ти отнеме думата, а ти сам да престанеш да я използваш.

Предстоящите президентски избориотново поставят този въпрос пред българското общество. Не просто кого ще изберем, а какво очакваме от институциите, как разбираме държавността и доколко сме готови да участваме в решенията, които определят общото ни бъдеще.

Президентът не управлява държавата еднолично. Той не определя сам заплатите, пенсиите или цените в магазините. Но е държавен глава, представлява Република България в международните отношения и има конституционни правомощия, които могат да придобият особена тежест в моменти на политическа нестабилност. Президентската институция носи и отговорността да бъде символ на единството на нацията.

Затова изборът на президент не е просто избор на личност. Той е и израз на нашите очаквания за характера, достойнството и отговорността на държавното представителство.

През последните години недоверието към политическия живот се превърна в част от ежедневния разговор. Чуваме го на улицата, в семейството, на работното място. Хората са уморени от противопоставяне, от обещания, които не водят до промяна, от усещането, че гражданинът е важен предимно в деня на изборите.

И това разочарование не бива да бъде подценявано.

Никой няма право да обвинява човека, който е изгубил доверие. Доверието не се изисква по задължение. То се заслужава с почтеност, последователност, компетентност и отговорност.

Но между недоверието и безразличието има съществена разлика.

Недоверието може да бъде начало на критично мислене. То може да ни накара да задаваме въпроси, да търсим информация, да сравняваме позиции и да изискваме отчетност. Безразличието, напротив, постепенно ни отдалечава от процесите, които продължават да влияят върху живота ни, независимо дали участваме в тях.

Демокрацията не обещава, че всеки наш избор ще доведе до желания резултат. Не гарантира, че предпочитаният от нас кандидат ще спечели или че избраният държавен глава ще оправдае очакванията ни.

Тя ни дава възможността да участваме наравно с останалите в определянето на посоката.

Един глас може да изглежда незначителен сред милиони. Но демократичният избор не се състои от някаква абстрактна народна воля. Той се изгражда от отделните решения на хората, които са различни по възраст, професия, убеждения и житейски опит.

Нито един от тези гласове не е по-малко достоен от другите.

И тук възниква един неудобен въпрос – ако постоянно настояваме институциите да ни чуват, не трябва ли поне да запазим възможността да заявяваме позицията си?

Това не означава, че всеки гражданин непременно трябва да подкрепи определен кандидат. Не означава и че съществува един единствен правилен начин за политическо участие. Правото на глас включва свободата на личната преценка, а участието в обществения живот не се изчерпва с изборната урна. То продължава и след изборите.

Може би най-голямото предизвикателство пред България днес не е само кого ще избере за президент. То е дали ще успее да възстанови усещането, че държавата принадлежи на гражданите си, а не на временно заемащите властта.

Държавността не започва от президентството, парламента или Министерския съвет. Тя започва от съзнанието, че общите дела са и наша отговорност.

От готовността да различаваме фактите от внушенията. От способността да изслушваме хора, с които не сме съгласни. От смелостта да поставяме въпроси, без да превръщаме различното мнение във вражда.

И най-вече от убеждението, че гражданското достойнство не зависи от това дали нашият кандидат печели.

Истинската сила на едно общество не се измерва единствено с резултатите от изборите. Тя се измерва и с това дали хората продължават да вярват, че имат право да изискват по-добро управление, по-отговорни институции и по-почтен публичен живот.

Няма нищо недемократично в съмнението. Напротив – съмнението често е необходимо. Но когато се превърне в трайно убеждение, че нищо не зависи от нас, то може да се окаже по-силна преграда пред гражданското участие от всяка политическа криза.

Затова въпросът „Кога българинът губи правото си на глас?“ заслужава да бъде зададен не само преди президентските избори, а винаги когато обществото започне да се примирява с мисълта, че неговото мнение няма значение.

Юридически гражданинът не губи избирателното си право, защото е разочарован или защото не е гласувал.

Но в човешки и обществен смисъл рискува да загуби нещо също толкова важно — усещането, че е участник, а не просто наблюдател на собственото си бъдеще.

Защото гласът не е само бюлетина, пусната в изборната урна. Той е позиция. Отговорност. Достойнство. Правото да бъдеш част от разговора за държавата, в която живееш.

И може би най-важният въпрос преди всеки избор не е само кой ще ни представлява.

А дали ние самите сме готови да бъдем граждани, които не се отказват от правото си да бъдат чути.

Защото демокрацията не губи гласа си изведнъж. Тя започва да го губи тогава, когато хората престанат да вярват, че си струва да говорят.

БТА