Старобългарска поезия – известно и неизвестно

Цар Симеон Велики, интелектуалец „номер едно“ сред всички български държавници, е писал поетични текстове, а вероятно и музика

Възможно е знаменитият Битолски надпис на цар Иван Владислав, „самодържец български“, „родом българин“, да е стихотворен

През 1974 г. на заседание на световната културна организация ЮНЕСКО датата 1 октомври е обявена за Световен ден на музиката – празник, призван да напомня за ролята на „първото изкуство“, както са смятали древните, в духовото израстване на човечеството. И наистина, нали още Платон е казвал: „Музиката дава душа на Вселената, криле на ума, полет на въображението, живот всичко…“ През 1980 г. във връзка със 700-годишнината от рождението на св. Йоан Кукузел Ангелогласния у нас идеята е доразвита като празник на българските певци и музиканти. Отново с решение на ЮНЕСКО през 1999 г. 1 октомври е обявен и за Световен ден на поезията – духовната „материя“, така свързана с музиката, че за античните мъдреци двете изкуства са неразделими. Нека на този ден хвърлим поглед към няколко старобългарски творби, които остават малко познати, а и „неразгадани“. И които, хипотетично или не, могат да бъдат отнесени към поезията, а една от тях и към музиката. Преди това съвсем накратко ще очертаем „общата рамка“ на старобългарската поезия.

Според специалистите средновековната ни поезия е представена от два структурни типа творби – декламационна и песенна (химнография), като втората е свързана преди всичко с богослужението. Т.нар. декламационна поезия, наричана от проф. Климентина Иванова „извънкултова“, е по-слабо застъпена. За сметка на това е представена е от емблематични творби, каквито са „Проглас към Евангелието“ (според едни учени негов автор е самият Константин-Кирил Философ, според други Константин Преславски), „Азбучна молитва“ („Пролог за Христа…“) и „Стихове добри Константинови“ отново на Константин Преславски, анонимната „Похвала за цар Симеон“ и още няколко творби, вкл. от XII-XV в.

Сред произведенията, достигнали до наши дни, решително доминира химнографията – църковната поезия, която е сложна система от поетико-музикални жанрове, в които работят забележителни автори: Константин-Кирил Философ, Методий, Климент Охридски, Наум, Константин Преславски, Евтимий Търновски, Ефрем, Григорий Цамблак и много анонимни автори, както и от цели химнографски школи – Преславска, Охридска, Търновска, Рилска, Софийска… В „Пространното житие“ на св. Климент четем: „Той богато дари Църквата с певчески канони, едни от които съставени за много от светците, други пък – молитвени и благодарствени,– в чест на всенепорочната Майка Божия…“ Днес науката е установила десетки Климентови творби, писани още във Великоморавия, после в Плиска и Охрид. От творческото наследство на св. Наум Плисковски и Охридски е съхранен „Канон за св. апостол Андрей“, създаден през  868 г. при пребиваването на Светите братя и учениците им в Рим. Познавачът на старобългарската литература Стефан Кожухаров откриоще два негови текста, а със сигурност е имало и други. Талантлив автор на химнографски текстове е епископ Константин Преславски, чието творчество беше разширено с редица неизвестни творби, открити от проф. Георги Попов и Стефан Кожухаров. Един от изявените химнографи, свързани с Търновска книжовна школа, е Григорий Цамблак, който заради своите митарства е творил както в Търново, така и в Молдова, Киев и Вилнюс… Емблематично име на църковната поезия е загадъчният химнописец Ефрем, чиито творби са открити от сръбските учени Димитрие Богданович и Предраг Матеич в Хилендарския манастир. Сред тях се откроява „Канон молебен за царя“, посветен на последния търновски владетел Иван Шишман (1371-1395). Химнографска поезия пишат и книжовниците през XV-XVIII в., най-вече служби, посветени на нашите светци Иван Рилски, Йоаким Осоговски, Петка Търновска, Теодосий Търновски, Георги Нови Софийски, Николай Нови Софийски и др.

Стана дума за анонимната „Похвала за цар Симеон“ – една от първите творби на нашата средновековна поезия. За съжаление името на автора ѝ не е посочено, но е най-правдоподобно такъв да е св. Йоан Екзарх предвид ред сходства с познатите му съчинения. „Похвалата“ е поместена в „Симеоновия сборник“, известен в своя киевски вариант като „Светославов изборник“ от 1073 г. В два от преписите името на българския цар е заменено с онова на киевския княз Светослав Ярославич. За щастие в Кирило-Белозерския препис от края на XV в. се е съхранил оригиналът на похвалното слово към цар Симеон. „Похвалата“ е възторжена ода, чиято ритмична структура е изградена на основата на византийски образци. Най-близкият паралел е с една стихотворна похвала за Симеоновия съвременник император Василий I. Заради своето „книголюбие“ Симеон е сравнен със създателя на Александрийската библиотека Птолемей I Сотер. Според нас е възможно „Похвалата“ да е изпълнява и като песен, но ето част от нея:

Великият между царете цар Симеон,
жадуващ със желание пресилно –
той, мощният владетел, да открие
познанията, скрити в дълбината
на тез труднодостъпни книги…
Тях, сякаш и пчела трудолюбива
от всеки цвят, отделен на Писанието,
събрал ги като във едничка пита,
излива ги, подобно на мед сладък
от своите уста пред първенците,
за да настави умовете техни…
Нов Птолемей, като им се представи,
но не по вяра, а по желание най-вече,
и поради сбирката от всички
божествени и многоценни книги,
с които, своите палати преизпълни,
той си създаде вечна памет…

Цар Симеон, най-бележитият български владетел, но и интелектуалец „номер 1“ сред нашите държавници, не само е ценял книгите, но е писал поетични текстове, вероятно и музика. Както отбелязва един преславски книжовник, „… Симеон, царят български, написа много книги и подобно на цар Давид свиреше на златни струни…“ И това не е просто буквален прочит. Ето част от включената в сборника „Златоструй“ „прибавка“ със заглавие „Пролог от самия христолюбив цар Симеон“, а преводът е на проф. Кл. Иванова:

Благоверният цар Симеон,
като изучи божественото писание,
книгите всички – и стари, и нови,
и християнски, и дохристиянски /…/,
почудил се на мъдростта словесна
на Иоана Златоуста, блажения
(понеже всичко негово бе той изучил),
и на благодатта на Светия Дух,
подбирайки от всичките му думи,
от неговите книги всички
в тази една книга ги помести,
която и нарече „Златоструйна“…

Може да звучи „еретично“, но според нас стихотворен е и знаменитият Битолски надпис на цар Иван Владислав! По своята структура и ритмика, за жалост трудно възстановима поради повредите върху каменната плоча, текстът е сходен с някои византийски образци. Нека само за момент си представим как, влизайки в крепостта Битоля през главния ѝ вход, предците ни са можели да прочетат тези тържествени слова:

В лето 6523 (1015) обнови се този град (крепост),
зидан и правен от Йоан, самодържец български,
със помощта и със молитвите
на пресветата Владичица наша Богородица
и застъпничеството на върховните дванадесет Апостоли…
Направена бе тази крепост за убежище и за спасение,
и за живота на българите …
А този самодържец беше родом българин,
внук на Никола и Рипсимия, благоверните, син на Арон –
братът на Самуил, царят самодържавен…

Поетичен текст можем да открием и върху златният кръст на цар Георги I Тертер (1280-1292), пазен във Ватопедския манастир на Атон. В превод на проф. Мария Спасова с незначителна редакция надписът гласи:

От кръстния знак се ужасяват
варварските полкове,
защото те чрез него са побеждавани
и твърдо са прогонвани със него!
О, триблажено и трилюбимо (кръстно) дърво,
в бедите покровител ми бъди,
на мен, владетеля цар Георги Тертер,
защото си подкрепа за царете
и твърдина за вярващите!

trud.bg