Големите (и опасни) приказки за минималната работна заплата

Неравенствата се намаляват, ако минималната работна заплата расте чувствително по-бързо от ръста на БВП и ръста на инфлацията

Работната заплата не е измерител на труда!

Следя внимателно идеите на прогресмените в икономическата област. До сега има няколко важни обещания, които не трябва да се забравят до края на това управление:

1. Ще бъде постигнат по-висок икономически растеж от досегашния (до сега е 2,9%).

2. Растежът, заедно с премахването на „схемите“ на олигархията, ще повиши съществено (към „европейско ниво“) жизненото равнище.

3. Неравенството ще намалее чувствително (през 2025 г. коефициентът на Джини за неравенството за България е бил 37,7 – свидетелство за най-високото неравенство в ЕС).

4. Инфлацията ще бъде овладяна, понеже тя подяжда доходи и спестявания (НСИ внезапно „откри“ че тя е цели 6,8%, а до вземането на властта от ПБ инфлацията бе едва сдържана до 3,5%).

След обещанията и вземането на пълната власт от ПБ се стоварват действията:

1. „Народните“ представители ще си повишават доходите на всеки три месеца.

2. Данъците „няма да се пипат“ (вероятно са най-добрите в света).

3. Разходите за отбрана ще се повишават от 2% на 5% от БВП.

Гигантската загадка за професионалните макроикономисти е как кореспондират обещанията и действията на прогресмените с реалностите, т.е. как ще нараства жизненото равнище и как се намалява неравенството?

Въпросът не опира само до „суха“ теория, а и до проверена практика. Именно проверената практика подсказва три важни неща: първо, неравенствата се намаляват, ако минималната работна заплата расте чувствително по-бързо от ръста на БВП и ръста на инфлацията; второ, сегашната данъчна система „насърчава“ масово прилагане на минимална работна заплата; трето, неравенствата се намаляват единствено чрез прогресивно данъчно облагане.

Да не пропускаме още един факт с 36 годишна валидност в България: бизнесът (капиталът) винаги е на мнение че „заплатите са много високи“, а трудът (наемните работници) са убедени че заплатите са обикновено ниски, а печалбите – високи.

Засега да насочим вниманието си към намеренията на прогресмените за минималната работна заплата. Техните намерения вече са публични.

Цитирам предложенията на прогресмените от Министерство на труда и социалната политика: „Работната заплата е измерител на труда. Не е добра идея механизмът да е автоматичен и държавата да определя минимална работна заплата, когато сме в действаща пазарна икономика. В момента законодателството предвижда да има минимална заплата. Най-добрият вариант е чрез засилване на колективното договаряне – вместо една минимална работна заплата в различните браншове да има различни договорени нива между работодатели и синдикати.“

„Държавата трябва да играе по-скоро ролята на медиатор, а не на едностранен определящ фактор. Тя посочи, че се обсъждат промени в Кодекса на труда и свързаното законодателство, като в процеса може да бъде включен и Националният статистически институт за по-прецизни изчисления. Целта е разработване на нов модел за определяне на минималното възнаграждение, съобразен с европейската директива за адекватни минимални работни заплати.“ Търси се механизъм, който да отчита показатели като производителност и инфлация, както и да осигурява по-голяма роля на колективното договаряне по браншове. В същото време се запазва принципът минималната заплата да не може да бъде намалявана под вече достигнатото ниво“.

И сега да анализираме тези идеи.

1. Тезата че „работната заплата е измерител на труда“ звучи умерено, разумно и „пазарно“. Това звучи елегантно, но е само частично вярно. За да е вярно, в системата на цялото национално стопанство трябва да се измерват и съпоставят няколко неща, за да се „оцени трудът“: количество на труда (времето на труд), качество, сложност, риск, съотношение търсене/предлагане. В „пазарната икономика“, която функционира на база печалба (икономика от капиталистически тип) работната заплата не измерва „труда“ в морален или физически смисъл – като стойност по предната формула, а пазарната „цена“ на работната сила, която зависи от преговорната сила – тя е на страната на „бизнеса“, недостига/излишъка на кадри – при хотелиерите в момента заплатите астат, при програмистите – намаляват; институционалната среда – в България институциите са силно идеологизирани с примат на „пазара“, производителността на труда – само там, където може да се мери, социалната защита и понякога чистия късмет да работиш в по-печеливш сектор. Ако заплатата беше обективен измерител на труда, медицинска сестра не би получавала по-малко от футболист, а учителят по математика вероятно би пристигал на работа с „Лексус“. В реалността пазарът често измерва не обществената полезност, а пазарната доходност, което е различно нещо. Впрочем, трудът е стока, и е стока с най-злощастни качества. Но дори и съгласно принципите на политическата икономия той не е стока, защото не е свободен „резултат от свободна пазарна сделка“.

Извод: работната заплата не е измерител на труда!

2. „Не е добра идея механизмът да е автоматичен…“. Тук вече навлизаме в любимата територия на европейските и български работодателски организации: „Да не бързаме с автоматизма“. Разбира се, „автоматичният“ механизъм има недостатъци. Но алтернативата често е още по-интересна и по-зловредна. Ако няма „автоматизъм“, ще има политическо забавяне, а работодателите ще „замразяват“ или „сдържат“ ръста на заплатите; инфлацията ще изгризва до кокал – до нивото на животинско оцеляване – възможностите на минималната работна заплата; ще текат ежегодни национални драми с участието на синдикати и работодатели по всички телевизионни студиа. Автоматичният механизъм всъщност възниква в Европейския съюз именно защото много държави откриват, че без него минималната заплата изостава хронично от ръста на цените, на производителността на труда (ръста на БВП на човек) и реалния стандарт на живот.

Иначе казано: автоматизмът не е идеален, но поне има предимството да не зависи изцяло от силната страна – работодателите (капитала).

3. „…държавата да определя минимална работна заплата, когато сме в действаща пазарна икономика.“ Това звучи много либерално, почти татчъристки. Проблемът е, че почти всички развити пазарни икономики в Европа имат минимална работна заплата или еквивалентни механизми – Германия, Франция, Нидерландия, Испания, Полша, Португалия. Очевидно нашата Европа не е стигнала до извода, че минималната заплата е „съветски“ експеримент с носталгичен привкус, ако мислим с малките глави на десницата. Причината при пазарна икономика държавата да се намесва да определя минималната работна заплата е проста – „пазарът на труда“ не е съвършен пазар. На него има монопсонии, регионални зависимости, информационни асиметрии, страх от безработица, слаба мобилност и различна преговорна сила. Работникът от малък град в България рядко или никога не преговаря с работодателя си от позициите на инвестиционен банкер от Лондон.

Извод: държавата трябва да определя минималната работна заплата и при пазарна икономика.

4. „В момента законодателството предвижда да има минимална заплата.“ Това е вярно, но звучи така, сякаш минималната заплата е някакъв временен административен инцидент, който всички учтиво ще търпят до края на тази година. Всъщност тя – минималната работна заплата – е социален стандарт, който е и механизъм за избягване на обедняване, същевременно е и макроикономически стабилизатор, особено в страни със слаби синдикати, високи неравенства, ниска преговорна култура. Тоест – точно като е ситуацията в България.

Извод: законодателството за минималната работна заплата е правилното решение!

5. „Най-добрият вариант е чрез засилване на колективното договаряне…“ Тук тезата внезапно става много „европейска“ – и това е най-силната й част, министърката заслужава овации! Защото именно Европейският съюз и европейската директива насърчават колективното договаряне, постигането на секторните споразумения със силно участие на синдикатите. Проблемът е, че в България колективното договаряне е слабо развито. Тоест аргументът прилича малко на „Най-добрият транспорт е скоростната железница“, докато държавата още няма нито една такава възможност. В страни като Швеция, Дания, Австрия и други, колективното договаряне работи прекрасно именно защото синдикатите са наистина силни и масови, институциите са стабилни и некорумпирани (или по-малко корумпирани от българските), покритието е високо и социалното доверие е огромно.

Извод: в България социалният диалог често прилича повече на семейна кавга, отколкото на скандинавски консенсус, поради което трябва да се премине към засилване ролята на синдикатите.

Допълнителен въпрос извън въпроса за минималната работна заплата: не си спомням кога за последен път синдикати са правили стачка в частна фирма, вероятно имам отслабнала памет. Втори въпрос: как се формират доходите на ръководителите на синдикатите – любопитен въпрос за смели журналисти.

6. „…в различните браншове да има различни договорени нива…“ Това твърдение има икономическа логика, понеже различните отрасли имат различна производителност, различни маржове, различна сезонност, различен недостиг на труд. Но тук възниква риск – ако няма силна национална рамка, някои сектори могат да останат хронично нископлатени, особено в сферата на някои услуги – образование и здравеопазване, в селското стопанство, в текстилната и шивашката промишленост, в редица социални дейности. Тоест, „гъвкавостта“ лесно може да стане институционализирана евтина работна сила.

Извод: ако се въведат различни минимални работни заплати в различните сектори, то най-ниската ще бъде национална минимална работна заплата.

7. „Държавата трябва да играе по-скоро ролята на медиатор, а не на едностранен определящ фактор.“ Това звучи прекрасно – почти терапевтично. Държавата, представена като любезен арбитър с чаша шампанско, който помирява труда и капитала в дух на взаимно уважение. Проблемът е, че пазарът на труда не е за следобеден дебат в икономически университет. В реалността не наемните работници, а работодателите имат по-голяма икономическа сила – „пазарна“ и юридическа, работниците често се страхуват от безработица и не смеят да „договарят“ заплатата си, синдикатите в България са сравнително слаби – даже да твърдят че са масови организации, а регионалните различия са огромни. При такива условия „неутралният медиатор“ лесно се превръща в държава, която наблюдава неравен преговорен мач и учтиво записва резултата. Исторически минималната заплата възниква именно защото свободният пазар на труда не винаги осигурява достойно заплащане, социална стабилност, или защита срещу работеща бедност.

Иначе казано: ако „пазарът“ решаваше проблема сам, Европейският съюз нямаше да пише директиви, в които да определя водещата роля на държавата.

8. „…може да бъде включен и Националният статистически институт за по-прецизни изчисления.“ Тук вече навлизаме в класическата европейска любов към числата. Разбира се, статистиката е важна. Но има нещо почти комично в идеята, че социалният конфликт ще бъде решен с още таблици, защото минималната заплата не е само статистически показател. Тя е политически, социален, морален и икономически въпрос едновременно. Освен това „по-прецизни изчисления“ често означава по-сложна формула, повече комисии, повече експерти, повече НПО-та и повече възможности никой да не носи пряка отговорност. Българската държавна администрация има великолепен талант в това направление – ако един проблем не може да бъде решен, той се превръща в процедура.

Извод: въпросът за заплатите не е статистически, а политически.

9. „Целта е разработване на нов модел… съобразен с европейската директива…“ Това звучи безупречно по „европейски“, но тук идва важният детайл – директивата не казва: „намалете ролята на държавата.“ Напротив, тя настоява за адекватност на заплатите, предвидимост на техния ръст, социална защита на работещите, ограничаване на бедността, колективно договаряне, прозрачни критерии. Следователно всяка интерпретация, при която „държавата само медиаторства, а пазарът решава“ е доста свободен прочит на европейския текст.

Извод: „старият“ модел е „европейски“.

10 „Търси се механизъм, който да отчита производителност и инфлация…“. Тук вече тезата става икономически по-сериозна – и по-опасна. Защото „производителността“ звучи обективно, но в България тя често е трудно измерима (как ще се мери, например, при пожарникарите – броя угасени пожари ли), секторно изкривена (при високите технологии е по-висока, в родилните отделения – по-ниска), зависима от капитала (в ресторантьорството с малък капитали ма голяма печалба и ниски заплати), а не само от труда. Например, ако една компания автоматизира, инвестира в техника или просто вдигне цените, производителността може да расте без работникът реално да живее по-добре. Освен това производителността в България расте неравномерно – IT секторът е в XXI век, част от индустрията — в края на XX, а някои услуги още водят героична битка с края на XIX век. Следователно обвързването на минималната заплата с производителността може лесно да се превърне в елегантен механизъм за хронично задържане на доходите. Особено в бедни региони.

Решението: производителността и инфлацията не са винаги определящи.

11. „…минималната заплата да не може да бъде намалявана под достигнатото ниво.“ Това звучи успокоително, но е и леко абсурдно. Политически никое правителство почти никога не намалява номинално минималната заплата. Истинският проблем е друг: инфлацията. Ако цените растат с 6,8%, а минималната заплата с 2-3%, …тя формално не намалява, но реално работникът обеднява.

Извод: минималната работна заплата трябва автоматично да нараства поне с темпа на инфлацията.

12. Голямата слабост на цялата теза е че тя се опитва да представи проблема като технически въпрос на формула. А всъщност минималната работна заплата е въпрос на първичното разпределение (заплати-печалби, което е в полза на печалбите!), социален модел за баланс между капитал и труд, но и политически избор. Формулите могат да помогнат, но никоя формула не може да реши фундаменталния въпрос: колко неравенство едно общество е готово да счита за нормално. И тук се появява иронията. Колкото по-дълго политиците говорят за механизми, индикатори, модели, методологии, медиаторство, толкова повече обикновеният работещ човек започва да подозира, че някъде някой много внимателно се опитва да избегне простия въпрос: „А всъщност колко струва човешкият труд?“ Много „пазарни“ и даже прогресивни икономисти обичат да казват: „Нека пазарът реши.“ Но когато става дума за пазара на труда, Европа постепенно стигна до извода, че ако пазарът бъде оставен напълно сам, той понякога решава нещата по начин, който е чудесен за статистиката… и катастрофален за хората.

Що се отнася за отношенията „труд – капитал“, при които се минимизира заплащането, да са се максимизира печалбата, ще припомня една стара теза, изказана доста, доста отдавна: „И затова се стига до резултата, че човекът (работникът) се чувства като свободно действащ само при животинските си функции – ядене, пиене и размножаване, най-многото още жилището, украшенията и т.н., а в човешките си функции се чувства само повече като животно. Животинското става човешко, а човешкото – животинско. Яденето, пиенето, половият акт и т.н. са наистина също истински човешки функции. Но в абстракцията, която ги отделя от кръга на останалите човешки дейности и ги превръща в последни и единствени крайни цели, те са животински.“ Това не бива да се случва!

Тези мои бележки не са анти-прогресмените, не против ПБ, а против неверните икономически тези, които обитават още тук-там по високите етажи на властта. Приемете го с разбиране!

ТРУД